Което повдигаше друг въпрос.
В Израел имаше предостатъчно археолози. Каква беше причината да отмъкнат именно нея от собствените ѝ разкопки? Никакви древни съкровища не оправдаваха подобна спешност. Никой не возеше археолози във военни хеликоптери.
Нещо определено не беше наред.
— Защо точно мен? — не отстъпваше тя.
Перлман най-сетне я удостои с отговор.
— Мога само да кажа, че ситуацията е деликатна и беше помолено за вашата експертиза.
— От кого?
— Не мога да ви кажа.
— А ако откажа?
Погледът на Перлман се впи в нея.
— Вие сте гост в страната ни. Ако откажете да дойдете с нас, вече няма да бъдете гост. И приятелят ви няма да бъде откаран в болница с нашия хеликоптер.
— Мисля, че посолството ни няма да си затвори очите пред подобна заплаха — блъфира тя.
Устните му се извиха в скептична усмивка.
— Препоръча ви именно човек от американското посолство.
Ерин се помъчи да скрие изненадата си. Доколкото знаеше, на никого в посолството не му пукаше особено за нея. Перлман или лъжеше, или знаеше много повече. Така или иначе, времето за разговори беше отминало. Хайнрих трябваше да постъпи час по-скоро в болница.
Продължи да крачи към хеликоптера. Войниците я бяха наобиколили, сякаш можеше да препусне като подплашения жребец.
Нейт и Ейми бързаха отзад. Нейт изглеждаше войнствено настроен, а Ейми — разтревожена.
Ерин се обърна и тръгна заднешком, като им даваше инструкции.
— Нейт, поемаш ръководството, докато се върна. Знаеш какво трябва да се прави.
— Но, професоре... — заговори Нейт над рамото на един войник.
— Стабилизирай скелета. И нека Ейми да изследва лявата бедрена кост, преди да си я опаковал.
Нейт посочи към хеликоптера.
— Сигурна ли сте, че е безопасно да отидете с тях?
Тя поклати глава.
— Свържи се с посолството веднага щом замина. Провери дали са ме препоръчали те. Ако не са, вдигай тревога.
Войниците продължаваха да вървят все така неотклонно, с безстрастни лица, загледани право напред. Или не говореха английски, или заплахата изобщо не им беше направила впечатление. Което можеше да бъде или много добър, или много лош знак.
— Не отивайте — каза Нейт.
— Не мисля, че имам избор — отвърна тя. — Нито пък Хайнрих.
Видя как Нейт преглъща истината и кима.
Лейтенант Перлман я покани от отворената врата на кабината.
— Насам, докторе.
Перките на хеликоптера се завъртяха още по-бързо, докато вървеше приведена под тях.
Качи се в машината и се настани на единственото празно място. Хайнрих лежеше на носилка от другата страна, а Юлия седеше до него. Момичето ѝ се усмихна несигурно и Ерин ѝ отвърна с вдигнат палец. Дали имаха същия жест в Германия?
Докато хеликоптерът се издигаше, Ерин се обърна към войника до нея и се дръпна изненадано. Не беше войник. А свещеник. В черни панталони под дълго до глезените расо с качулка, с черни кожени ръкавици, тъмни очила и познатата бяла якичка на римокатолическата църква.
Ерин се сви. Свещеникът също се дръпна от нея и посегна да нагласи качулката си.
През годините беше имала предостатъчно сблъсъци с католически свещеници във връзка с археологическата си работа. Но присъствието на духовно лице поне донякъде потвърждаваше надеждата ѝ, че наистина са я извикали на някакъв археологически обект, най-вероятно религиозен, християнски. Лошата страна бе, че свещеникът вероятно щеше да прибере артефактите, преди да успее да ги види. В такъв случай щеше да се окаже, че са я отвлекли от обекта ѝ и че кръвта се беше проляла напразно.
„Тази няма да я бъде.“
Жената до него миришеше на лавандула, конска пот и кръв. Миризми, които бяха толкова не на място в тази съвременна епоха, колкото и самият отец Рун Корза.
Тя протегна ръка. Не беше докосвал съзнателно жена от много време. Въпреки че по дланта ѝ имаше засъхнала кръв, той нямаше избор и я пое, благодарен, че носи ръкавици. Събра кураж и се здрависа. Топлата ѝ ръка създаваше впечатление за сила и способност, но трепереше в неговата. Значи я плашеше.
Добре.
Пусна ръката ѝ и се дръпна, мъчейки се да увеличи разстоянието помежду им. Нямаше желание да я докосва отново. Всъщност му се искаше тя да слезе от хеликоптера и да се върне към безопасното си изучаване на миналото.
За нейно добро, както и за неговото собствено.
Преди да го повикат, той се намираше в дълбока медитация в уединение, готов да се откаже от широкия свят и да го смени с прелестта и изолацията на манастира, които му се полагаха по право. Но кардинал Бернар не му беше позволил да остане там. Беше измъкнал Рун от килията му и го бе пратил да пътува по света, за да се срещне с археолог и да търси артефакт. Беше очаквал археологът да е мъж, но Бернар беше избрал жена, при това красива.