Археоложката го гледаше с огромни очи. Беше на път да припадне.
Всъщност Батори се изненада, че още не го е направила.
— Още не, малкият ми. — Тя взе края на ремъка и стегна нашийника. — Обещавам ти, че при първа възможност ще ти я оставя да си играеш с нея колкото си искаш.
Уплашена, с треперещи крака и отпуснати рамене, археоложката се помъкна след нея към следващата площадка.
— Какво отчаяние и безнадеждност — подигравателно рече Батори. — Не очакваше подобно нещо, когато започна дръзкото приключение в Йерусалим, нали? Мислеше си, че животът ти има някаква стойност заради пророчеството, нали?
Стигнаха друга врата. Батори я отключи и издърпа археоложката на пуста улица. Вятърът разроши пухкавата самурена козина на кожуха ѝ.
— За какво пророчество говорите? — попита археоложката, като се преструваше — ужасно лошо, — че не знае нищичко.
Лъжата иска практика, а такава определено липсваше на пленницата ѝ.
Батори рязко се извърна, сграбчи я за рамото и я блъсна в сребристия джип, който бе паркиран до тротоара.
Магор изръмжа.
— Дори не си помисляй да ме лъжеш. Не съм глупачка. Не вярвам в предсказания. Така че не си въобразявай, че животът ти има някаква стойност за мен заради някаква си поема отпреди хиляда години.
Жената се мъчеше да запази равновесие на заледения калдъръм. Батори дръпна ремъка и я принуди да се изправи на пръсти. Ако археоложката се подхлъзнеше, нашийникът щеше да я удуши.
Батори огледа пустата улица. Нямаше жива душа. Распутин обаче щеше да разбере. Докато се намираше на руска земя, Батори не беше в безопасност от него.
Отпусна ремъка, отвори вратата на джипа и натика археоложката на задната седалка. Магор скочи след нея и набута муцуна в гърлото ѝ. Лигавият му език облиза кръвта, стичаща се под шиповете на нашийника.
Археоложката сподави писъка си. Храбра е, помисли си Батори, но това също си имаше граници.
— Леко, Магор. Щом кардиналът вярва, че тя е специална, може да ни бъде полезна като пионка в предстоящата игра.
Жената извърна лице от вълка. Гласът ѝ бе напрегнат и задавен.
— Не мисля, че кардинала го е грижа за мен.
— В такъв случай не го познаваш добре. — Батори се усмихна. — Така или иначе, не забравяй, че пророчеството не споменава в какво състояние трябва да си при отварянето на книгата.
Прочете разбирането и страха в очите на археоложката.
Умна е.
Може би наистина бе Жената на познанието.
— Може би ще си ни нужна жива — жестоко призна Батори. — Но дали това означава невредима?
Тя поклати глава и се усмихна.
Не.
53.
Застанал в тунела до решетката, Рун гледаше Урса, а Урса гледаше Рун. В червените ѝ очи проблесна стара злоба. Омразата ѝ към него не бе намаляла през изминалото столетие. От муцуната ѝ течаха лиги, невъзможно дългият ѝ език облиза устни, черни като гума.
Рун подозираше, че тя си спомня какъв е вкусът му. Кракът му туптеше и заплашваше да се прегъне. Крайникът му също помнеше.
Григорий сви пръсти около клона на железен дъб, изваян в решетката.
— Ако Бог те обича, Рун, Той ще ти помогне да се спасиш от мечката. Нали помниш историята на Даниил и лъвовете? Може би вярата ти ще затвори устата ѝ.
Рун не мислеше, че това ще е толкова просто.
Огледа плочките, които покриваха помещението там, където се срещаха тунелите, но не откри никакъв изход. Насочи вниманието си към желязната решетка.
Отключена, тя се отваряше по средата, подобно на френска врата. Два дебели железни пръта, по един от всяка страна, бяха забити в бетона и закрепени за пода и тавана. Пролуката около вратата бе не повече от два сантиметра, отворите между дървесните мотиви, виещи се през прътите, също не бяха големи.
Попаднеше ли вътре, Рун нямаше къде да избяга.
Джордан постави топлата си ръка върху рамото му. Рун срещна въпросителния му поглед. Сините очи на войника се стрелнаха скришом към Григорий и неговите стригои. Повече от ясно бе, че пита дали да не се нахвърлят върху тях тук и да загинат в бой, преди Рун да бъде хвърлен на чудовището.
Изпита привързаност към мъжа. Джордан си оставаше докрай истински Воин на Човека.
— Благодаря — прошепна Рун. — Но не.
Джордан отстъпи назад. В очите му се четеше страх, но не толкова за самия него, колкото за Рун.
Неспособен да понесе човечността му, Рун се извърна.
— Готов съм, Григорий.
Слугите сграбчиха ръцете на Джордан; други държаха Рун на място, докато Григорий отключваше тежкия стоманен катинар и отваряше.