Урса се носеше към него, вече почти го достигаше.
В последния момент Рун скочи право нагоре и долепи тялото си в тавана, както можеше да направи само един сангвинист, като се плъзна между бетона и на някакви си сантиметри от гърба на мечката.
Под него Урса се блъсна с оглушителен трясък в решетката. Вторият прът, държащ вратата за пода, поддаде и решетката се огъна повече от стъпка. Ако беше склонен да изостави Джордан, Рун можеше да избяга през образувалия се отвор.
Вместо да го направи, той се извъртя във въздуха и падна върху зашеметения звяр. Преди Урса да успее да тръсне замаяната си глава, Рун насочи половината на счупената тояга в мъхнатата ѝ лапа.
Не пропусна.
Тежестта му и инерцията забиха сребърния връх в лапата и среброто я прониза, проникна дълбоко в дупката, направена навремето за железния прът на решетката.
Мечката изрева от болката, причинена ѝ от раната и среброто.
Преди звярът да успее да помръдне, Рун скочи на гърба ѝ и се преметна от другата страна, като заби второто парче от тоягата в дясната ѝ лапа.
Вкара върха в другата дупка на пода, като по този начин обездвижи и двата ѝ крайника.
Урса рухна, муцуната ѝ се озова под разбитата решетка в тунела. Предните ѝ лапи бяха разперени настрани и тялото ѝ образуваше кръст.
Рун беше разпнал мечката.
Звярът зави.
Рун скочи върху главата ѝ и извади здравата тояга от гърба си. Целуна сребърния връх и го заби в лявото око, прониквайки дълбоко в мозъка. Урса се замята в предсмъртни гърчове. Рун почувства края ѝ в огромните камери на древното ѝ сърце.
„Dominus vobiscum. “
Сведе глава и направи кръстен знак над масивното туловище. Докато завършваше молитвата, червеното сияние в очите ѝ заглъхна и те станаха напълно черни.
След векове Урса най-сетне бе освободена от жестокия си плен.
Рун се обърна към зрителите. На лицето му бе изписано ликуване и решимост.
Ръцете на Джордан бяха пуснати. Той се огледа изненадано. Прокара длан по палтото, сякаш искаше да го изтупа там, където го бяха докосвали слугите на Распутин. Дали руският монах щеше да удържи на думата си и да го пусне? Ако не, възнамеряваше да се бие рамо до рамо с Рун.
Распутин отстъпи от решетката с опулени сини очи.
— Бог наистина те обича, Рун. Ти наистина си Неговият избраник.
Рун клекна и взе от земята броеница, сребърен кръст и манерка. Джордан бе готов да се обзаложи, че са принадлежали на друг сангвинист, който не е извадил такъв късмет с мечката.
Распутин отключи клетката.
Омразата на Рун гореше така осезаемо, че монахът отстъпи крачка назад. Слугите му се дръпнаха като листа, подгонени от свиреп вятър.
— Къде Батори отведе Ерин? — попита Рун, процеждайки всяка дум.
Гласът на Распутин трепна.
— В Рим.
Рун го изгледа свирепо, като се опитваше да прецени дали му казва истината.
— Приключихме ли с твоите предизвикателства към Бог, Григорий?
Распутин наклони глава настрани.
— Защо така ме гълчиш, Рун? Твоят скъп Бернар се опитваше да наложи пророчеството. Натика те навремето при Елизабет, неговата нарочена Жена на познанието... и съпруга ѝ, онзи могъщ Воин. И виж какво излезе в крайна сметка. — Той вдигна ръце, молейки за прошка. — Аз просто исках да изпитам пророчеството. Ако наистина си предреченият, Бог щеше да те спаси от мечката.
— И ето ме сега пред теб — каза Рун. — Но твоето изпитание не е приключило, нали? Точно затова позволи на Батори да отведе Ерин. Раздели триото, за да провериш дали ще се намерим отново, за да изпълним дълга си. С това продължаваш да предизвикваш Бог, както навремето предизвика църквата.
Распутин поклати глава.
— Ни най-малко. Предизвиквам единствено теб, приятелю. Онзи, когото църквата обича толкова, колкото мрази мен.
Распутин се завъртя кръгом и с властен жест заповяда на слугите си да се дръпнат и да им направят път.
Джордан изчака Рун да стигне до него. Двамата заедно минаха през мрачното множество. Раните от ухапвания на Джордан пулсираха с всяка крачка. Косъмчетата на тила му настръхнаха. Той се напрегна в очакване на атака отзад, последно предателство от страна на Распутин.
Никой не ги докосна.
— Намери жената, Рун — извика Распутин след тях. — Докажи, че църквата се е доверила на правилните окървавени ръце.
Рун продължи да върви по тунела към църквата „Спасител на пролятата кръв“, без да забелязва, че собствената му кръв капеше върху замръзналата земя.
ПЕТА ЧАСТ