Зачака заедно с Джордан.
От другата страна на покрития с травертин площад се издигаше базиликата „Свети Петър“, чийто купол бе най-високата точка в цял Рим. От двете страни започваха дъгите на двойната колонада на Бернини, оформящи помежду си площад с формата на ключалка. Според Бернини, колонадата трябвало да представя ръцете на свети Петър, протегнати да посрещнат вярващите. Върху тези ръце бяха кацнали сто и четиресет изваяни от камък светци и се взираха в спектакъла долу.
Рун се надяваше, че те не го виждат. Беше избрал това място за срещата, на открито, под слънцето, скрит пред очите на всички, така че ако Батори е пристигнала в Рим, нейните стригои да не могат да го подслушат. Може би беше станал прекалено подозрителен, но след случилото се в Русия не смееше да рискува.
Джордан нави ръкавите си. Малко над лакътя му имаше ухапване от стригой. Този човек имаше невероятен дух. Беше понесъл бой и ухапвания, но очевидната му тревога за Ерин му даваше сили да продължи. „Чудесен Воин“ — помисли си Рун и се опита да бъде благодарен, че тя има подобен закрилник.
Човешките същества се тълпяха наоколо. Една майка друсаше дебело бебе в скута си. До нея младеж зяпаше гърдите ѝ и сърцето му туптеше забързано. Група ученички в тъмносини униформи бърбореха под бдителния поглед на учителка на средна възраст с очила с яркочервени рамки.
Жена с дълги джинси, плътно прилепнала по тялото черна риза, широкопола сламена шапка и слънчеви очила си проправяше път през пълния площад. Направи няколко снимки и прибра малкия фотоапарат в раницата, метната на едното ѝ рамо. Приличаше на турист, но не беше.
„Надя.
Най-сетне.“
Рун чакаше, без да посмее да пресече площада, преди тя да му даде знак, че е безопасно. Мразеше да се спотайва из Ватикана. Рим беше негов дом от векове. Единственото място на света, където винаги можеше да върви свободно — до този момент. Преди да започне това търсене, Рун бе мислил да се оттегли от света и да се посвети изцяло на медитации дълбоко под базиликата. Дали някога отново щеше да му бъде предоставена подобна възможност?
Тръгна покрай извитата колонада към стария трипоясен фонтан. Подобно на много неща в Рим, фонтанът беше по-стар от него. Малко момиче си играеше на криеница сред дорийските колони, гонено от своята пълна с енергия майка. Сигурно след още малко игра щяха да се приберат у дома за вечеря.
Острите очи на Рун различиха червения порфир, вграден сред морето сив калдъръм. Беше поставен там, за да отбележи мястото, където преди трийсет години бе прострелян папа Йоан Павел II. Кървавочервеният камък му напомни за калдъръма в църквата „Спасител на пролятата кръв“ и мисълта сякаш призова призрака на Распутин на това свято място.
Рун спря при високия обелиск. Същият този стълб бе свидетел на разпъването на безброй християни в цирка на Нерон, дори на самия свети Петър. А от края на 16-и век той се издигаше над центъра на християнския свят. Рун изчисли часа по дългата сянка, която обелискът хвърляше върху площада. До залеза оставаха по-малко от два часа. Ако Белиал имаха стригои в Рим, трябваше да действат преди смрачаване.
Надя спря до него.
— Къде е жената? — Тя вдигна глава, сякаш разглеждаше кръста на върха на обелиска.
— Ерин — обади се Джордан. — Името ѝ е Ерин.
— Беше отведена, заедно с книгата. — Рун ѝ разказа за събитията в Русия и завърши историята, като ѝ предаде броеницата и манерката на Дзян. Надя можеше да ги върне в светилището под некропола на базиликата, където бе домът на ордена на сангвинистите.
Ръцете на Надя се задържаха върху манерката, преди да я прибере в раницата си. Тя често беше работила с Дзян.
— Кардиналът се върна в Рим от Йерусалим. Пребивава с уединените, откакто получи вестта за смъртта ви. Моли се.
Чувство за вина изпълни Рун. Изобщо не му се искаше да лъже Бернар. Знаеше, че кардиналът ще скърби, когато Надя съобщи за смъртта му. Но нямаше друг начин да скрият ходовете си от шпионина на Белиал в редиците си. Нямаше да му е лесно да се изправи отново пред Бернар. Рун погледна към внушителния Апостолически дворец, издигащ се над колонадата. Няколко прозореца бяха отворени, за да пускат свеж въздух и светлина.
— Можеш ли да ни отведеш при Бернар? Нямаме време за тайни. Книгата вече е у Белиал.
— И Ерин — обади се Джордан. — Те държат и нея.
55.
— Как така няма да сме тук? — попита Нейт.