Ерин се запрепъва към него в пълния мрак и хвана ръката му, за да му вдъхне доверие.
— Ще се изкатерим навън.
— Какво? Как?
Тя му каза.
По-рано, докато Батори размахваше фенерчето си в килията, Ерин бе забелязала възможен начин да се измъкнат. Със сигурност не можеха да разбият каменните стени; новата стоманена решетка изглеждаше яка, а подът представляваше плътна скала. Нямаше начин да се измъкнат през тях.
Но таванът!
Благодарение на фенерчето на Батори Ерин бе забелязала, че килията им всъщност няма таван, а е дъно на отвесна шахта, свършваща тук.
Знаеше какво означава това. В древността римските роби с помощта на дълги пръти са избутвали затворените в клетки животни по каменния тунел, по който беше дошла Батори. Животните са били предназначени за арената, но първо клетките им трябвало да стигнат именно до килията, в която сега се намираха Ерин и Нейт.
В миналото върху каменния под е имало дървена платформа. През вековете тя се беше разпаднала на треските, които Ерин беше напипала, когато се събуди в мрака. Дъските са били заковани една за друга във формата на помещението. От двете страни на платформата е имало вериги, стигащи до скрипци горе. Тези вериги са минавали през жлебове от двете страни на черния правоъгълник горе.
Робите качвали клетките на животните върху платформата. По даден знак други роби използвали сложна система от макари и лостове, за да вдигнат платформата и клетката до нивото на арената.
Ерин и Нейт трябваше да се надяват, че шахтата води до някакво по-безопасно място от затвора, в който се намираха сега.
— Ела тук — подкани го тя, като го водеше за ръка. — Можем да се покатерим по решетката и да стигнем до шахтата горе.
Помогна му да се изкачи по хоризонталните пръти. Нейт обаче още трепереше. Беше видимо слаб след побоите и оскъдната храна.
— А сега интересната част. — Ерин го придържаше към прътите с едната си ръка. — Видях малък вертикален жлеб, вървящ нагоре по стената на шахтата. Навремето в него са били веригите, използвани за повдигане на платформата. С малко късмет можем да се изкачим по жлеба чак до повърхността. Аз тръгвам първа. Ти си след мен.
— Да, госпожо. — В гласа му се долавяше саркастична нотка и Ерин се зарадва да я чуе.
Пръстите ѝ опипаха шахтата и намериха жлеба. Беше достатъчно широк, за да се напъха в него — краката опрени в едната страна, гърбът в другата. Тази техника на изкачване беше известна като катерене на комин.
Оттласна се от решетката и се набра в жлеба. Преди да падне надолу, заби единия си крак в стената. Гърбът ѝ се опря плътно в отсрещната стена. Беше вътре.
Изкачи се една стъпка, после още една.
— Добре, Нейт. Твой ред е.
В пълния мрак чу как Нейт се отгласква от решетката към нея — и пада с глухо тупване на каменния под.
Ерин скочи долу.
— Удари ли се?
— Добре съм.
По гласа му личеше, че не е добре.
— Този път ти си първи.
Ерин намери пипнешком ръката му и го поведе към решетката. Нейт отново се покатери и пак падна.
— Оставете ме — каза той. — Не мога да го направя.
— Да не искаш да ми кажеш, че на млад тексаски здравеняк като теб не му стиска да бие по катерене мършава старица като мен?
— Не става въпрос дали ми стиска или не. — В тихия му глас се долавяше поражение.
Никак не ѝ се искаше да го ръчка отново, но го направи.
— Разбира се, че става въпрос точно за това. Стига си хленчил и си замъкни задника в шахтата. Нямам намерение да се кача горе, само за да кажа на сестричката ти, че си бил убит тук, защото те е мързяло да се махнеш от някаква дупка.
Нейт се изправи.
— А навремето ми харесвахте.
— Тръгвай нагоре.
Този път подхвана краката му, докато се набираше. След като се закрепи в жлеба, нямаше да е нужно да използва ранените си ръце, а само гърба и краката.
Прах и малки камъчета заваляха отгоре ѝ, докато Нейт бавно се изкачваше. Ерин го последва, като изправяше единия си крак, вдигаше го няколко сантиметра нагоре, след което отделяше другия си крак от стената. Отново и отново. Сантиметър по сантиметър. Беше се катерила и преди по този начин, но винаги подсигурена с въже и светлина.
— Как си, Нейт?
— Не съм бил по-добре от дни. — Той се надигна още няколко сантиметра.
Ерин се усмихна мрачно. Сигурно беше прав.
Още няколко безценни стъпки нагоре, после Нейт се подхлъзна.
Ерин улови прасеца му и го опря в стената. Нейт изпъна крак и се спря.
Сърцето ѝ препускаше. За малко и двамата щяха да паднат обратно долу в килията. Ако имаха малко късмет, щяха да умрат от удара. В противен случай ги очакваше забавлението да бъдат разкъсани от вълка.