Нейт стоеше над него с оръжието, като се тресеше целият.
Очите на Михир станаха стъклени и мъртви. Кръвта се събираше на локва около него.
— Нейт?
Той рязко се завъртя, вдигнал високо ножа.
— Нейт — успокояващо каза тя. — Аз съм.
Нейт свали кинжала.
— Съжалявам. Онова, което стори той с мен... със зъбите си...
— Знам — каза тя. Всъщност не знаеше, но Нейт имаше нуждата да чуе уверението ѝ. — Да се качваме в шахтата, преди онази вещица да се е върнала.
Този път тя поведе, като осветяваше стените с фенерчето на Михир. Нейт затъкна окървавения нож в колана си и я последва, този път по-енергично, несъмнено благодарение на адреналина от сблъсъка.
Ерин насочи лъча на фенерчето нагоре. Шахтата не водеше към арената, както се беше надявала. А свършваше с нещо като метална плоча. Бяха в капан. Не можеха да излязат навън.
Обезкуражена, Ерин се облегна на стената, за да се задържи, преди да е паднала върху Нейт.
Освети стените и очите ѝ светнаха при вида на втора шахта, отваряща се хоризонтално. Сигурно е била предназначена за допълнителни животински клетки. Тя можеше и да води някъде.
Дори тази слаба надежда бе за предпочитане, отколкото да останат тук.
— Нейт! — извика тя и насочи лъча към втората шахта. — Виж!
Той се усмихна.
— Да вървим.
С подходящо осветление и подновена решимост двамата се закатериха по вертикалния жлеб и стигнаха страничния отвор. Мястото приличаше по-скоро на малко преддверие, отколкото на хоризонтална шахта.
Ерин го освети. Навремето изходът му е бил затворен с решетка, но сега от прътите бяха останали само купчини ръжда и пънчета.
Ерин ги прескочи и се озова в следващия проход.
Присви очи и сложи ръка върху фенерчето.
Далеч отпред примамливо светеше тънка светложълта линия.
Изход от това място.
56.
Кардинал Бернар се носеше по коридорите на Апостолическия дворец като буреносен облак.
Рун го следваше, подбран от неколцина швейцарски гвардейци с извадени оръжия. Надя вървеше от лявата му страна, на пръв поглед не особено притеснена; Джордан крачеше отдясно и изглеждаше повече ядосан, отколкото разтревожен. Рун беше благодарен, че двамата са до него.
Изпънатият гръб на кардинала ясно показваше гнева му. Аленото му расо се вееше зад него. Несъмнено беше яростен, че Надя го е излъгала за смъртта на Рун.
Рун погледна назад към редицата швейцарски гвардейци. Зад тях се мъкнеше отец Амвросий, без да си прави труда да скрие злорадството си.
С помощта на Надя Рун лесно можеше да се справи с всички, но нямаше желание да се измъква. Искаше да накара Бернар да разбере какво се е случило и да осигури помощта му за откриването на Ерин и книгата. Молеше се все още да има достатъчно време.
Кардиналът отключи вратата на някаква приемна и ги въведе вътре.
Прекоси стаята, тежко се отпусна до една кръгла махагонова маса и направи знак на Рун да седне на обичайното място от дясната му страна. Може би в крайна сметка не е чак толкова ядосан, помисли си свещеникът, докато придърпваше един източен антикварен стол с тапицерия в кехлибарен цвят.
— Рун. — Суровият тон на Бернар прогони моментната надежда. — Ти ме излъга. Мен.
— Аз ви излъгах — поправи го Надя. — Вината пада върху мен.
Бернар махна пренебрежително с ръка.
— Той е позволил да се случи.
— Така е. — Рун сведе глава. — Поемам пълната отговорност.
Надя скръсти ръце на гърдите си.
— Добре тогава. Щом не съм виновна, мога ли да си вървя?
— Никой няма да излезе оттук, докато не ми обясните задоволително какво става.
— Признание ли искаш? — ядоса се Рун. — Защото вече няма никакво значение. Книгата е в ръцете на Белиал.
Бернар се отпусна в стола си.
— Разбирам.
— Белиал са в Рим. — Корза положи длани върху лъскавата маса, сякаш се канеше да стане. — Трябва да ги намерим.
— Стой — нареди му Бернар, сякаш заповядваше на куче. — Първо ми кажи как се е стигнало дотук.
Рун настръхна. Докосна броеницата си, търсейки начин да се успокои, преди да разкаже за събитията в Русия. Заговори бързо, но Бернар все го бавеше с въпроси, целящи да открият недостатъци. Богословският му ум търсеше несъответствия, опитваше се да разкрие лъжи.
А през цялото това време минутите изтичаха.
Неспособен да стои на едно място, Рун продължи разказа си, като крачеше напред-назад из стаята и спираше, за да погледне навън през прозореца. На площада хората обличаха палтата си, събираха си нещата. Свечеряваше се, до залез-слънце оставаше не повече от половин час; след това стригоите щяха да вилнеят на свобода. Всяка изминала секунда намаляваше шансовете на Рун и Джордан да открият Ерин жива или да се доберат до книгата. Кардиналът обаче продължаваше да го притиска.