Под балдахина, в самия център на базиликата, стоеше Батори.
Червената ѝ коса сякаш гореше в златното сияние, излъчвано от предмета в ръцете ѝ. Блясъкът осветяваше всяка ниша и ъгъл на църквата. Всички статуи и фрески пулсираха с дълбока, мистична светлина, сякаш се опитваха да се слеят със сиянието, изливащо се от балдахина.
От оловна книгата в ръцете на Батори беше станала златна.
„Превръщане — помисли си Ерин. — Права бях.“
Тя спринтира покрай последните статуи от двете страни на нефа. Пред нея Джордан забави крачка, за да ѝ даде възможност да го настигне. Хвана ръката ѝ и двамата заедно се затичаха към светлината.
Още по-напред Рун и Бернар стояха като замръзнали до самия балдахин.
Спрени от святост, която плашеше дори тях.
58.
Кръвта на Батори пееше от радост, докато златната светлина обливаше тялото ѝ.
Вдишваше топлина и любов. Болката, течаща през вените ѝ, откакто бе станала жена, започна да заглъхва. Чувстваше как черният белег на гърлото ѝ избледнява, измит от сиянието. Та нима тъмнината можеше да издържи на светлината?
Оловният блок се затопляше в ръцете ѝ. Пулсираше с нейния пулс, също като живо същество. С всяка следваща секунда теглото му намаляваше и намаляваше, докато накрая вече ѝ се струваше, че се рее във въздуха над пръстите ѝ.
И сега на мястото на блока имаше чиста златна светлина.
Сиянието я хипнотизираше. Светеше в очите ѝ, но не ги изгаряше. Можеше да го гледа вечно, можеше да остане завинаги в светлината му, да изучава безкрайно тайните му. Златното слънце на високия таван на балдахина очертаваше рисунката на бял гълъб. Гълъбът полетя свободен в светлината.
Също като нея.
Но не за дълго.
Археоложката и войникът се втурнаха към нея. Рицарите обикаляха и приближаваха. Швейцарски гвардейци тичаха през централния кораб. Беше в капан. Щяха да я убият, да пролеят кръвта ѝ върху книгата, да ѝ откраднат светлината.
Сякаш усетило страха ѝ, сиянието започна да отслабва, докато накрая в ръцете ѝ натежа самата книга.
Хипнотизирана, тя впери поглед в нея.
Томът беше подвързан в обикновена агнешка кожа, без никаква украса. Пръстите на Батори погалиха износената подвързия, а ноздрите ѝ уловиха аромата на древни пясъци.
Как беше възможно подобно сияние да идва от нещо толкова просто и обикновено?
И отговорът я осени.
Представи си лика на Христос — лице на обикновен човек, криещо неизчерпаем извор на божественост.
Сълзи потекоха по бузите ѝ, когато тежката болка се върна в кръвта ѝ.
И без да докосва шията си, знаеше, че черният белег отново е там.
Тръсна глава, за да се освободи от сиянието, което още изпълваше ума й. Сякаш току-що се беше събудила от дълбок сън. Но не можеше да си позволи лукса да се помайва.
Впери поглед през базиликата. Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да се махне оттук и възнамеряваше да си създаде свой собствен изход.
Бързо скочи от олтара в апсидата отзад и се оттегли към гигантския мраморен трон, поставен високо покрай стената. Това бе тронът на свети Петър, заобиколен от папи, ангели и лъчи златна светлина, която изглеждаше безвкусно и евтино в сравнение с онова, което бе видяла преди малко.
Щом се озова извън олтара, тя бръкна в джоба си, намери скрития там предавател и натисна копчето на детонатора.
Взривът бе като далечно ехо, като гръмотевица някъде зад хоризонта. Подът се разлюля под краката ѝ. Беше поставила зарядите дълбоко в некропола, под самия олтар, на който беше стояла.
Гледаше със задоволство как мраморният под се разцепва под тежкия балдахин като напукан лед. Масивният бронзов навес се разтресе, след което пред очите ѝ цялата структура пропадна под собствената си тежест и полетя в зейналата дупка.
Основата ѝ удари пода на некропола долу с ехтящ гръм, сякаш портите на рая се затръшваха.
Тъй да бъде.
Размаха ръка пред очите си в облака прах и дим и видя, че балдахинът е пропаднал почти целият. Само кипналият се покрив все още се виждаше в нефа.
Зарядите ѝ си бяха свършили идеално работата.
От другата страна на дупката един швейцарски гвардеец полетя с крясък в кратера, когато ръбът му се отчупи под него.
Отляво сангвинистите отскочиха назад в трансепта като стреснати лъвове. Археоложката и войникът потърсиха прикритие отдясно. Още швейцарски гвардейци идваха тичешком в централния кораб към мястото на разрухата.
Но армията стригои, скрита долу в некропола, не се помайваше. Слънцето беше залязло и те се закатериха по извитите колони на падналия балдахин, подобно на орда демони, излизащи от царството на мрачния Хадес. Изсипаха се върху металния покрив и потекоха в базиликата досущ мравки, бягащи от мравуняка си. Макар и отслабени от светостта на светилището, те щяха да се справят бързо с швейцарските гвардейци и да ѝ дадат време да избяга.