Но дали това щеше да е достатъчно?
Леополд изрече напевно молитва на латински, докато мажеше раната на Ерин.
Джордан гледаше със затаен дъх. Целият се тресеше.
Само за няколко секунди кървенето намаля и накрая спря напълно.
Ерин обаче лежеше в безсъзнание, бяла като призрак на фона на тъмния камък.
Леополд огледа ръцете и краката ѝ, търсейки други ухапвания.
— Има рана само на шията.
Джордан свали палтото си и я зави с него, за да я стопли. Започна да разтрива студените ѝ ръце.
— Ерин?
Клепачите ѝ потрепнаха, сякаш сънуваше, после бавно се повдигнаха.
— Джордан?
— Същият. — Той погали ледената ѝ буза. — Ще се оправиш.
Устните ѝ се извиха едва забележимо.
— Лъжец.
— Никога не лъжа—заяви той. — Скаут съм, забрави ли?
Но всъщност лъжеше. Тя изобщо нямаше да се оправи.
Леополд се пресегна към Джордан и докосна едно ухапване на ръката му, което слабо кървеше; беше го получил от един от слугите на Распутин и раната се беше отворила отново по време на борбата в базиликата.
— Каква е кръвната ти група?
— Нулева положителна. Универсален донор. — Сърцето на Джордан подскочи и той се обърна към монаха. — Можеш ли да ѝ прелееш кръв направо от мен?
Леополд извади медицински пакет от джоба си, като мърмореше инструкции. Ръцете му се движеха невъзможно бързо — разглобиха спринцовка, закачиха към нея тръба и поставиха втора тръба в другия край.
Докато младият монах работеше, Джордан галеше косата на Ерин. Ръцете му се задържаха на челото ѝ, на бузите.
— Дръж се.
Не можеше да определи дали го чува. Какво я беше нападнало? И къде беше Рун? Огледа се, очаквайки да види тялото на свещеника. Тунелът обаче беше пуст. Нима Рун е бил пленен?
Леополд отвори напоен със спирт тампон и почисти ръката на Ерин, после използва друг тампон за Джордан.
— Трябва да те помоля да мълчиш, Джордан. — Тонът му беше делови. — Трябва да чувам сърцата и на двама ви, за да преценя какво количество кръв минава между вас. Не искам да те убия, докато правя преливането.
— Просто я спаси. — Джордан се облегна на каменната стена, загледан в бледото лице на Ерин.
Леополд заби игла в ръката ѝ, после и в ръката на Джордан. Той почти не усети убождането.
Времето се заточи безкрайно бавно в мрака.
Леополд превърза шията на Ерин.
— Имаме късмет. Раната е малка. Стригоите обикновено не са толкова внимателни, когато се хранят.
Джордан потръпна при мисълта, че някое от онези чудовища е забило зъбите си в шията на Ерин.
„Трябваше да я пазя по-добре.“
След няколко минути Леополд извади иглата от ръката на Джордан и сложи памук върху раничката.
— Повече от това не можеш да дадеш.
— Мога да дам толкова, колкото ѝ е нужно. — Джордан се поизправи. — Направи го.
Кръглите очила проблеснаха, когато монахът поклати глава.
— Не можеш да ми заповядваш, сержант.
Преди Джордан да измисли по-добър аргумент, Ерин отвори очи. Гледаше замаяна, но все пак изглеждаше по-силна, отколкото бе преди няколко минути.
— Хей.
Джордан се облегна на стената до нея и се усмихна.
— Добре дошла обратно.
— Пулсът ѝ е добър — съобщи Леополд. — След малко почивка ще се оправи.
Джордан зададе въпроса, макар да знаеше отговора.
— Кой ти причини това?
Ерин затвори очи. Отказваше да отговори.
Джордан вдигна ръката ѝ и взе онова, което беше намерил, докато Леополд сваляше палтото ѝ. Показа ѝ кръста.
— Рун ли?
Монахът трепна от ужас и погнуса.
— Ерин? — Джордан се опита да овладее гнева си, за да не го долови тя. — Рун ли ти причини това?
— Трябваше да го направи. — Пръстите ѝ докоснаха превръзката на шията. — Джордан, аз го умолявах да го направи.
Той едва чу думите ѝ. Яростта го погълна.
Кучият син я беше източил и я бе оставил да умира сама.
Ерин се помъчи да се надигне, да обясни.
Джордан я прегърна и я притисна към себе си. Тя още беше ужасно студена, но цветът ѝ донякъде се беше възвърнал.
— Трябваше да го направим, Джордан, за да може да се възстанови и да не позволи на Батори да избяга с евангелието. Рун беше почти мъртъв.
Джордан я притисна още по-силно и тя отпусна глава на рамото му.
Леополд зави и двамата с палтото и им обърна гръб. Приклекнал до тях, той започна да върти глава.