И ако това беше вярно, как изобщо можеха да се надяват да открият Първия ангел?
Според кардинал Бернар убитата в некропола жена бе последната от рода Батори.
Но Рун знаеше, че това не е съвсем вярно.
— Вие сте побъркани — заяви Джордан, прекъсвайки мислите му. — Ерин свърши цялата черна работа. А Батори е мъртва. Щом книгата е толкова умна, защо ѝ е трябвало да поставя невъзможна задача?
— Воинът е мъдър — кимна Елеазар. — Може би говори истината. Пророчествата често са двуостри мечове, посичащи всички, които се опитват да ги тълкуват.
Ерин не изглеждаше особено убедена.
Елеазар сведе глава и спря поглед върху Рун.
Свещеникът разбра, че не всичко е изгубено.
— Трябва да обсъдя един друг въпрос с отец Корза — каза Елеазар на останалите. — Ще ви помоля да ни оставите насаме.
— Разбира се — откликна Ерин и се отдалечи заедно с Джордан.
Когато останаха сами, Елеазар заговори отново, но шепнешком.
— Трябва да забравиш тази жена, Рун. Видях сърцето ти, но това не може да стане.
Рун позна истината в думите му.
— Ще го направя — твърдо заяви той.
Елеазар впери изпитателен поглед в Рун, сякаш го разнищваше до кости. Усещането не беше чак толкова странно и следващите думи на Елеазар го доказаха.
— Има ли друга от рода на Жената на познанието?
Рун сведе глава под този пронизващ поглед. Знаеше какво означава въпросът. Трябваше да си признае всички грехове и да изрови всичките си тайни, в противен случай със света можеше да е свършено.
Погледна Елеазар със сълзи в очите.
— Искаш твърде много.
— Трябва да бъде извършено, синко. — Гласът на Елеазар бе изпълнен със съчувствие. — Не можем да се крием вечно от миналото си.
Рун знаеше колко много бе жертвал самият Елеазар за света — и знаеше, че сега бе време и Елеазар да погледне към миналото.
Бръкна в дълбокия вътрешен джоб на расото си и извади куклата, която бе взел от прашната гробница в Масада. Опърпана, ушита от отдавна втвърдила се кожа, с едно липсващо око. Постави частта от болезненото минало в отворената длан на Елеазар.
Елеазар беше живял толкова дълго, че приличаше повече на статуя, отколкото останалите уединени — твърд, неподвижен, по-скоро мрамор, отколкото плът.
Но сега каменните му пръсти се тресяха и едва удържаха мъничката чуплива играчка. Елеазар я притисна в гърдите си, сякаш бе живо дете, за което скърбеше дълбоко.
— Страдала ли е? — попита той.
Рун си спомни мъничкото телце, приковано на стената от сребърни стрели, които я бяха изгаряли отвътре до последния ѝ миг.
— Умряла е в служба на Христа. Душата ѝ е в мир.
Рун стана, за да остави Възкресения сам с мъката му.
Докато се обръщаше, зърна как мраморът се разчупва.
Елеазар сведе глава.
Една сълза се отрони и капна върху прашното лице на куклата.
66.
Рун тичаше в мрака с неземна скорост, стиснал чук в ръка. От много векове краката му не бяха стъпвали в тези тънещи в пълен мрак тунели, но пътят се отваряше пред него, сякаш тялото му винаги бе знаело, че ще се върне тук.
Спускаше се по-дълбоко от храма на уединените, по-дълбоко, отколкото се осмеляваха да се спуснат повечето сангвинисти. Тук беше скрил най-голямата си тайна. Беше излъгал Бернар; беше нарушил клетвите си; беше си наложил наказание за това, но то бе недостатъчно.
И сега грехът му беше единственото, което би могло да ги спаси.
Спря пред една абсолютно гола стена и прокара длан по нея, ала не напипа никакви неравности. Беше направил скривалището добре преди четиристотин години.
Вдигна чука над главата си и го стовари по стената. Камъкът се разтресе от удара. Поддаде. Съвсем мъничко, но поддаде.
Удари отново и отново. Блоковете се разтрошиха, докато не се появи малък отвор. Едва можеше да се провре през него. Повече не му трябваше.
Пъхна се между острите камъни, без да обръща внимание на драскотините по кожата си. Трябваше да стигне до тъмната стая от другата страна.
Щом се озова там, запали свещта, която бе взел със себе си. Ароматът на мед и восък изпълни помещението, прогонвайки миризмите на камък, гниене и застоял въздух.
Бледожьлтият пламък се отрази от полираната повърхност на черен мраморен саркофаг.
Свали капака и го постави на грубия каменен под на килията.
Лъхна го миризмата на осветено вино. Мократа черна повърхност буквално пиеше светлината.