Трябваше да открият Първия ангел и да се погрижат тези чудеса да се запазят за в бъдеще.
Джордан се изкачи до нея и хвана ръката ѝ. Тук също имаше купчини пясък, които попиваха кръвта по полирания под и бележеха местата, на които бяха загинали стригои, сангвинисти и хора.
Ерин гледаше сложните шарки по мраморните плочки и стъпваше съсредоточено, избягвайки пясъка. Енергията, която бе получила от книгата, отдавна беше изчезнала.
Сигурните крака на Джордан я водеха към изхода.
Преди да стигнат преддверието, той спря и се обърна наляво.
Ерин откъсна очи от пода, за да види какво е приковало вниманието му. „Пиета“ на Микеланджело. Мраморната скулптура изобразяваше Дева Мария на Голгота, прегърнала своя току-що свален от кръста син. Христос лежеше в скута ѝ, отметнал глава назад, с безжизнено отпусната ръка. Главата на Мария бе наведена надолу, на лицето ѝ беше изписана скръб. Оплакваше скъпоценния си син. Композицията изобразяваше смъртта, която преди толкова много години бе дала тласък на всички тези събития.
Джордан се взираше в скулптурата.
Ерин се покашля.
— Джордан?
— Мисля си за семействата, които трябва да посетя, когато всичко това свърши — Сандерсън, Тайсън, Купър и Маккей. За майките, които ще изглеждат точно по този начин.
Тя го прегърна през кръста.
Накрая Джордан отново я хвана за ръка и двамата излязоха от базиликата в свежото италианско утро.
Той я поведе към стълбата, изкачваща се до върха на купола.
— Изкачването е дълго — предупреди я Джордан и я погледна въпросително.
— Аз ще съм първа — отвърна тя и тръгна нагоре по триста и двайсетте стъпала. Небето бе станало бледо-сиво. Слънцето скоро щеше да се издигне над хоризонта.
Тя стигна върха, останала без дъх. Джордан отиде в източната страна на купола и седна. Потупа мястото до себе си, давайки ѝ знак да се настани до него.
Небето бе станало почти бяло.
— Знаеш, че най-вероятно грешиш, нали? — попита той.
Ерин се опита да се усмихне. Оценяваше усилията му.
— Ами ако не греша?
— Искам те в екипа, независимо дали си част от някакво пророчество или не. Когато те няма, се мотаем като слепци.
— Мнозина жертваха живота си, за да спасят Жената на познанието — рече тя. — А всъщност спасиха само мен.
— И теб си те бива. — Той я целуна по темето. — Беше си война, Ерин. Те бяха войници. По време на бой стават грешки. Умират хора. И продължаваш напред — колкото заради себе си, толкова и заради тях. Ключът е да продължаваш да се бориш.
Тя се напрегна в прегръдката му.
— Но пророчеството...
— Виж сега. — Той започна да брои на пръсти. — Първо: кой откри медальона в ръката на момичето? Ти. Второ: кой установи къде се намира бункерът? Пак ти. Трето: кой се досети, че книгата се отваря с кръв и кост? Отново ти. Толкова си добра в тези неща, че направо получавам комплекс от теб.
Ерин се усмихна. Може пък да беше прав. До последния момент Батори бе вървяла по следите им, а не те по нейните.
Тя извади парчето от одеялцето от джоба си и го задържа в отворената си длан. За първи път при вида му у нея не се надигна гняв. Той беше изчезнал, когато прости на баща си долу в тунелите, докато се намираше на прага на смъртта.
— Какво е това? — попита Джордан.
— Преди много време дадох едно обещание. — Тя погали тъканта с пръст. — Обещах, че никога няма да оставам настрана, когато сърцето ми казва, че нещо не е наред.
— И какво ти казва сърцето сега?
— Че си прав.
Той се ухили.
— Звучи добре.
Ерин задържа плата между палеца и показалеца си и той затрепери на вятъра. После го пусна. Парчето полетя към кипналия живот, който изпълваше Рим.
Обърна се към Джордан.
— Става въпрос не само за духовност и чудеса. А също и за логика, за това да имаш любопитно сърце. Ще намерим онзи Първи ангел.
Джордан я придърпа към себе си.
— Разбира се, че ще го намерим. Намерихме книгата, нали така?
— Точно така. — Тя облегна глава на гърдите му и се заслуша в равномерните удари на сърцето му. — И защото го направихме, имаме надежда.
— Е, май сме се потрудили добре. — Гласът на Джордан беше станал дрезгав.
Слънцето се подаде над хоризонта. Златните му лъчи затоплиха лицето ѝ.
Тя вдигна глава към неговата. Той погали бузата ѝ с опакото на дланта си и я задържа на тила ѝ.
Ерин се надигна да го целуне. Устните му бяха топли и меки, различни от тези на Рун, напълно естествени. Пъхна ръце под ризата му, дланите ѝ се плъзнаха по горещата му кожа. Той изстена и я привлече по-плътно до себе си.