Извърна се от пеперудата и се взря в сребристите очи, които го изучаваха преценяващо.
Сплашен, Леополд падна на колене под тежестта на погледа.
— Свършено е — каза той и докосна кръста си, но не намери сила в него. — Успяхме. Великата гибел започва.
Чу приближаващи стъпки.
Умираше от страх, но не смееше да помръдне.
Пръсти, силни като клещи, докоснаха рамото му, ала допирът им бе топъл, нежен, изпълнен с обич.
— Справи се добре, сине мой. Книгата е отворена и тръбите на войната ще засвирят. След хилядолетия чакане съдбата ми направи пълен кръг. Аз изпратих Назарянина от този свят — и сега е мой дълг да Го върна на полагащия Му се трон. Дори това да означава край на този свят.
Леополд въздъхна треперливо. Сърцето му ликуваше. Един пръст повдигна брадичката му. Леополд се загледа нагоре в лицето на фона на яркия нов ден — лице, което някога самият Христос бе гледал със същата любов и всеотдайност.
Преди да го прокълне за цяла вечност.
Преди да превърне името му в синоним на предателството.
Устните на Леополд безмълвно оформиха това име, с хвалебствия и надежда.
Юда.