Ерин огледа крадешком празната палатка.
Джордан ѝ беше казал да го изчака вътре. Няколко минути щеше да е сама. Извади телефона си и провери съобщенията.
Есемес от Нейт: НЕ МОГА ДА СЕ СВЪРЖА С ПОСОЛСТВОТО. ПРЕТОВАРЕНИ СА ЗАРАДИ ТРУСА. ДОБРЕ ЛИ СИ?
Разтревожена, че Перлман може да цъфне всеки момент, тя бързо написа отговор: ДОБРЕ СЪМ. ВСИЧКО Е ЗАКОННО. НОВИНИ ЗА ХАЙНРИХ?
Екранът остана тъмен толкова дълго, че се уплаши дали Нейт не е зарязал някъде телефона си.
НЕЙТ?
МОЖЕШ ЛИ ДА ЗВЪННЕШ?
Текстът се размаза и тя примигна. Не можеше да му звънне. Щяха да я чуят. Не се съмняваше, че Перлман ще направи телефона ѝ на парчета, ако я хване да го използва отново.
НЕ — написа тя. — КАЖИ МИ. ВЕДНАГА.
Нова пауза, после:
ХАЙНРИХ НЕ УСПЯ.
Ерин рухна в стола на Сандерсън. Хайнрих го нямаше вече. Беше умрял в болница на хиляди километри от дома си заради нея. Беше го оставила сама в сондажа, за да вземе четки, които не ѝ трябваха — просто за да си спести един глупав спор. Какво щеше да каже на родителите му? Откъм кошчето, пълно с използвани ръкавици, лъхна миризма на кръв. Преглътна, за да не повърне.
— Докторе? — Джордан пъхна русата си коса през отвора. — Готови сме, ако...
Млъкна и влезе в палатката.
— Ерин, добре ли сте?
Тя вдигна глава и го погледна. Гласът му сякаш идваше някъде отдалеч.
— Ерин? Случило ли се е нещо? — Той прекоси палатката с две бързи крачки.
Тя поклати глава. Ако му кажеше за смъртта на Хайнрих, щеше да се пречупи тук, в малката палатка насред осеяното с трупове плато.
Той я гледаше загрижено.
Неспособна да издържи погледа му, тя насочи вниманието към телефона си и написа отговор на Нейт. Съмняваше се, че Джордан ще има нещо против.
РАЗБРАНО. ЩЕ СЕ ОБАДЯ ПРИ ПЪРВА ВЪЗМОЖНОСТ.
След като приключи, прибра телефона в джоба си.
— Просто разкопките ми — каза тя, като се подготви да повярва на собствената си лъжа. — Години планиране, а ето че има поражения от земетресението.
— Ще ви върнем скоро.
— Знам.
Сигурно я мислеше за луда, че се е разстроила заради някакви си стари кости, погребани в прахта. Въпреки това се почувства малко по-спокойна, след като успя да освободи поне мъничко от мъката ѝ по Хайнрих. Или това, или Джордан ѝ действаше успокояващо. Как иначе беше успяла да мине през цялата онази смърт навън? Пое дълбоко дъх.
— Готова съм — каза тя и стана.
— В такъв случай елате. Приготвили сме екипировката.
Тя го последва до ръба на пукнатината и той ѝ подаде объркана плетеница възли и ремъци. Военен модел, който нямаше нищо общо е оборудването, с което бе свикнала. Зяпна го в недоумение.
Той обърна екипировката.
— Единият крак тук. Другият — там.
Застана зад нея и ѝ помогна да си я сложи. Уверените му ръце се движеха около тялото ѝ, оправяха ремъци и стягаха закопчалки. Всичко застана на мястото си, но температурата на тялото ѝ сякаш се беше покачила с десет градуса. Тя бързо закопча ремъците на гърдите си.
Един хеликоптер се вдигна във въздуха. Ерин огледа платото. Оцелялото момче вече го нямаше, както и повечето от екипа и чувалите с телата. В удължаващите се сенки работеха не повече от десетина души.
Джордан мина пред нея. Посегна да провери ремъците около бедрата ѝ по начин, който бе едновременно уставно официален и невероятно личен. Коланите я стегнаха и я дръпнаха към него. Тя се взря в сините му очи, които сякаш потъмняваха със залязването на слънцето.
— Ако има нещо, което трябва да знам, преди да слезем долу, сега е моментът — каза той.
— Нищо. — Предпочиташе да се спусне в дупката, вместо да остава сама тук сред всички тези трупове. — Просто лош ден.
— Сандерсън е подготвил всичко. — Той я погледна изпитателно. — С помощта на ровъра ще можеш да наблюдаваш всичко оттук.
Ерин откри у себе си кураж, който бе смятала за изгубен, и се усмихна насила.
— И да се лиша от целия купон, така ли?
Той ѝ хвърли още един тревожен поглед и се обърна към хората си.
От двете страни мъжете хвърлиха въжета в пропастта. Сини одеяла по ръба на пукнатината ги предпазваха и намаляваха триенето в острите назъбени камъни. Хората му явно знаеха какво правят. Ерин въпреки това отново провери екипировката си.
Сандерсън изникна зад нея. Той нямаше да се спуска, само помагаше на останалите да се екипират. Подаде ѝ нещо с размерите на химикалка.
— Сержантът поръча да ви дам атропин — каза той. — Най-добре го пъхнете в чорапа си.
— За какво ми е?