— Стрели за арбалет — уточни Джордан. — Изглежда, са изработени от сребро.
„Сребро?“
Ерин застана пред детето, поразена от анахронизмите. Тъмночервената роба на момичето изглеждаше стара както по стил, така и по степента на разпадане. Украсата и начина на изтъкаване на материята бяха характерни за периода около падането на Масада. Може би беше изработена в Самария, а може и в Юдея, но със сигурност беше най-малко на две хиляди години.
Дълга тъмна коса обрамчваше хлътналото лице. Очите на момичето бяха затворени спокойно, брадичката беше отпусната върху гърдите, устните бяха разделени едва-едва, сякаш беше умряла насред въздишка. Дори малките ѝ мигли бяха запазени непокътнати. Ако се съдеше по количеството меки тъкани, запазени все още върху костите, момичето бе мъртво само от няколко десетилетия.
Десетилетия. Как бе възможно това?
Под краката на момичето лежеше нещо. Ерин се отпусна на коляно до него.
„Кукла...“
Сърцето ѝ запрепуска. Малката изсъхнала играчка бе изработена от втвърдени парчета кожа, съшити с платнени ивици, и бе изцапана със същия тъмночервен цвят като дрехата. Отпуснатата ръка на детето сякаш посягаше към играчката, останала завинаги недостижима.
Изоставената кукла порази дълбоко Ерин, напомни ѝ за друга, също ръчно изработена. Беше я погребала с мъничката си сестра. Преглътна с мъка в опит да сподави сълзите. Чувстваше се глупаво заради чувствата си. Смъртта на Хайнрих все още я държеше в потрес, а точно сега трябваше да се вземе в ръце заради войниците.
Все така на колене, тя погледна към другата ръка на детето, наполовина скрита зад тялото. Забеляза нещо да проблясва между свитите пръсти.
Странно.
Опря длан в стената и усети твърдия хоросан между камъните. Макар че тялото беше от скорошно, а не древно убийство, тя се отнесе към останките с уважение. Трупът пред нея е бил някога малко момиченце.
Посегна към пръстите. Ръката на момичето изведнъж затрепери, после рязко се дръпна. Цялото мумифицирано тяло се разтресе на стената, сякаш детето бе все още живо.
Ерин се дръпна назад и ахна.
Нечия ръка стисна успокояващо рамото ѝ.
— Нов вторичен трус — каза Джордан.
От каменния таван се посипа фина прах. Зад Ерин някакъв камък тупна на пода. Тя затаи дъх, докато трусът отмина.
— Стават все по-лоши — изтъкна Джордан. — Тук няма нищо за нас. Да се махаме.
Дръпна я, но тя се възпротиви. Сега това бе неин обект и още имаше какво да изследва. Премести се по-близо до стената и отново посегна към ръката на момичето.
Джордан забеляза накъде е насочено вниманието ѝ и клекна до нея.
— Какво има?
— Детето като че ли е стискало нещо, преди да умре.
Археологическият протокол изискваше нищо да не се докосва, преди да е фотографирано, но това момиче не беше убито чак толкова отдавна, така че Ерин реши поне този път да пренебрегне правилата.
Пресегна се и внимателно разтвори пръстите на момичето. Очакваше да са трошливи, но те се оказаха зловещо еластични. Изненадана от състоянието на тялото, тя не успя да улови предмета и той падна в прахта.
Ерин не се нуждаеше от докторска степен по археология, за да разпознае артефакта.
Джордан изруга под нос.
Тя се взираше онемяла в медала, в железния кръст, в свастиката.
Германски.
От Втората световна война.
Значи това бяха осквернителите, които си бяха пробили път дотук със съвременни инструменти. Но защо медалът се намираше в мумифицираните пръсти на момиче в древна еврейска гробница?
Джордан сви юмрук.
— Нацистите явно са стигнали първи тук. Опоскали са всичко.
Думите му не разясняваха особено нещата. Хитлер е бил обсебен от окултното, но какво се е надявал да открие в Масада?
Тя огледа внимателно дрехите на момичето. Защо им е било на нацистите да си правят труда да обличат едно дете в дрехи от първото хилядолетие само за да го приковат с арбалети за стената?
Представи си как момичето изскубва медала от униформата на мъчителя си и как скрива доказателството за това кой я е убил. Отново я заля вълна на съчувствие към детето — и възхищение за куража му в това негово последно действие. Сълзите отново започнаха да напират.
— Добре ли си? — Лицето на Джордан беше толкова близо, че Ерин можеше да види един фин белег на брадичката му.
За да скрие сълзите си, тя вдигна телефона и направи няколко снимки на медала. Момичето беше направило много, за да осигури доказателство за самоличността на убиеца си. Ерин смяташе да документира това доказателство.