После, докато той отиваше да стъпче камерата на ровъра, Батори успя да види лицето му — изсечената волева брадичка, широките славянски скули, напрегнатите тъмни очи. Остана като парализирана и изпразнена, когато го разпозна.
Но животът не търпеше вакуум.
В пустотата потече огнена омраза, която я изпълни цялата, превръщайки я в нещо друго, в оръжие на яростта и отмъщението.
Тя най-сетне се раздвижи, сви ръка в юмрук и прокара древния си пръстен с рубин по тъмния монитор. Подобно на толкова много неща, които притежаваше, скъпоценното бижу беше отдавна свързано с рода ѝ.
Също като рицаря.
Рун Корза.
Името я беше белязало толкова сигурно, колкото и черната длан на шията ѝ — и ѝ причиняваше също толкова болка. От малка беше отглеждана с разкази как провалът на Корза бе обрекъл някога славния ѝ род на цели поколения бедност и немилост. Докосна края на татуировката, източника на постоянна агония, друг дълг на кръвта, който дължеше на онзи рицар.
Спомни си отдавнашната церемония — коленичила пред Онзи, на когото се бе заклела. Ръката Му стискаше гърлото ѝ, прогаряше този знак с формата на дланта и пръстите Му, превръщайки я в Негова робиня.
И всичко това заради онзи рицар.
Беше го виждала в хиляди сънища и винаги се бе надявала, че някой ден ще го открие жив, за да го накара да плати за делата, обрекли поколения жени от рода ѝ на жертва, на години живот в мъчения — поробени от кръвта, принудени да тренират, да служат, да чакат.
Към това вървеше и една друга истина, едно болезнено осъзнаване.
Отново усети Неговата хватка върху гърлото ѝ, изгаряща стария ѝ живот.
Господарят ѝ би трябвало да знае, че Рун Корза е рицарят, изпратен в Масада да прибере книгата. Но въпреки това тази тайна ѝ беше спестена. Той я беше изпратил срещу Корза, без да я предупреди предварително.
Защо?
Заради стремежа към жестоки забавления? Или във всичко това имаше някаква по-висша цел?
Ако знаеше, че Корза се спотайва в гробницата, изобщо нямаше да прати някого долу. Щеше да изчака рицаря да излезе с книгата или с празни ръце, и да го застреля, докато пълзи като муха по стената на пропастта.
Касапницата долу ѝ показа, че Корза е прекалено опасен, за да се изправя срещу него в близък бой, дори ако изпрати всичките си останали сили срещу него.
Но имаше и друг начин. Друг по-подобаващ начин.
Гневът в гърдите ѝ се насочи към нова цел.
Преди екранът да угасне, тя бе забелязала тялото на един от екипа ѝ край входа на гробницата, който носеше чанта на рамо. Раница със същото съдържание лежеше на ръба на пукнатината.
Обърна се към двамата ловци, които още стояха в очакване.
Тарек беше обръснал главата си като повечето други и бе покрил кожата си с черни татуировки, в неговия случай — библейски стихове на латински. Твърда кожа, съшита с човешки сухожилия, покриваше мускулестата му, висока метър и осемдесет фигура. Устните и ноздрите му бяха пронизани от стоманен пиърсинг. Черните му очи се бяха свили до цепки; беше разярен от пораженията, нанесени от онези в гробницата. Искаше отмъщение. Извършено със собствените му ръце.
— Рицарят е прекалено опасен — предупреди го тя. — Особено когато е притиснат в ъгъла. Останахме твърде малко, за да рискуваме да жертваме още от своите.
Тарек не можеше да възрази. Заедно бяха наблюдавали касапницата. Но имаше и друга възможност. Нямаше да донесе такова задоволство, но крайният резултат щеше да е същият.
— Взривете пукнатината. — Тя посочи към раницата на ръба и си представи чантата долу. — Избийте ги всички.
Смяташе да засипе рицаря и другарите му, да погребе отново тайните под тонове скала. И ако Корза оцелееше при взрива, очакваше го бавна смърт под купища камъни.
За момент ѝ се стори, че Тарек няма да се подчини на заповедта ѝ. Владееше го ярост, подхранвана от цялата пролята кръв. После погледът му се стрелна към шията ѝ. Към татуировката. Той знаеше значението ѝ по-добре от всеки друг.
Да не се подчини на нея, означаваше да не се подчини на Него.
Тарек сведе глава, сякаш огъваше желязо, обърна се и изчезна в нощта.
Батори затвори очи и се съсредоточи, но тих стон привлече вниманието ѝ, напомни ѝ, че все още има работа за вършене.
Луничавият ефрейтор на име Сандерсън стоеше на колене в прахта — единственият оцелял след клането на върха. Беше съблечен до кръста, главата му бе отметната назад от дълбоко забитите в скалпа му нокти на последния останал до нея ловец. Ловецът — Рафик, брат на Тарек — бе строен, целият кост и злоба, полезен инструмент в тежки моменти.