Выбрать главу

Тя пристъпи напред. Очите на войника я проследиха.

— Имам въпроси — любезно каза тя.

Той се взираше мълчаливо в нея, разтреперан и плувнал в пот, изцъклен от ужас. Изглеждаше толкова млад. Навремето бе имала брат почти като него, който обичаше рози и изстудено вино. Но след като получи Неговия знак, на Батори ѝ бе забранено да контактува по какъвто и да е начин с брат си. Трябваше да прекъсне всичките си земни връзки с миналото и да принадлежи единствено Нему.

Поредната загуба, която постави върху плещите на Корза.

Прокара опакото на дланта си по кадифената буза на ефрейтора. Още не беше достатъчно пораснал, за да му поникне истинска брада. Но въпреки ужаса му, в очите му горяха въглени на непокорство.

Батори въздъхна.

Сякаш имаше някаква надежда това момче да окаже съпротива.

Изправи се и вдигна ръка, изпращайки желанието си.

„Ела.“

Двамата — беше ги нарекла на митичните унгарски герои Хунор и Магор — винаги бяха наблизо, завинаги свързани с нея. Без да поглежда, тя ги усети как изникват от мрака зад гърба ѝ, където се бяха хранили, и пристъпват напред. Протегна длан и бе поздравена от топъл език. студена муцуна и тихо ръмжене, подобно на гръм зад хоризонта.

Отпусна ръка — мокра, с капеща от пръстите кръв.

— Още са гладни — отбеляза тя. Знаеше, че е вярно, долавяше в себе си ехото от желанието им.

Наведе се съвсем близо до него. Усети горещия му дъх, почти вкуси мъката му. Доближи устни до ухото му и зашепна.

— Кажи ми — започна тя с прост въпрос. — Коя е онази жена долу?

Преди той да отговори, нощта експлодира зад нея. Светлина, гръм и жега изригнаха от върха на Масада, като разтърсиха земята и превърнаха нощта в ден. Пламъци бликнаха от пропастта, извиха се в катаклизъм от пушек и пръст и затвориха онова, което Бог бе отворил само преди часове. Тя възнамеряваше да срути цялата планина, за да прикрие следите си.

След взрива отново се възцари мир.

Тя впери поглед в ефрейтора.

Още се нуждаеше от отговори.

10.

26 октомври, 17:14 ч.
Масада, Израел

Жегата облиза гърба на Рун, подобно на огнен дъх на дракон. Представи си как стената от пламък минава над запечатания тъмен саркофаг. Звукът обаче беше много по-лош. Боеше се, че взривът ще сцепи черепа му, ще избие кръв от ушите му и ще оскверни това някога свещено място.

Оттатък входа на гробницата западаха камъни. За разлика от първата експлозия, която бе запечатала пукнатината горе, втората целеше да унищожи самото помещение.

И така да ги затвори в капан.

Докато огънят и яростта преминаваха в глух стон, той се опря здраво във варовиковите стени на гроба. Беше подобаващо да умре в саркофаг — затворен така сигурно, както самият той навремето беше затворил друг зад камък. И наистина, почти приветстваше този край. Но жената и войникът не бяха заслужили тази участ.

Беше ги хвърлил и двамата в саркофага след първата експлозия. Тъй като знаеше, че древната крипта може да предложи само едно убежище, той бе сложил каменния капак отгоре им, напрягайки цялата си сила и със съвсем малко помощ от страна на войника. Ако оцелееха, не знаеше как ще им обясни силата на крайниците си. Кодексът, според който живееше, изискваше да ги остави да умрат, вместо да позволи да му задават подобни въпроси.

Но той не можеше да позволи да умрат.

Затова се сбутаха заедно в непрогледния мрак. Опита се да се моли, но сетивата не му позволяваха да се съсредоточи. Долови миризмата на виното, което някога бе изпълвало този ковчег, металния привкус на кръв по останките от дрехата му, мириса на изгоряла хартия и тебешир от експлозивите.

Но нищо не можеше да заглуши простия аромат на лавандула от косата ѝ.

Усещаше до гърдите си как сърцето ѝ пърха като чучулига. Топлината на треперещото ѝ тяло се разливаше по корема и краката му. Не се беше приближавал толкова до жена от времето на Елизабет. Имаше поне мъничко милост — Ерин се беше извърнала от него, заровила лице в гърдите на войника.

Започна да брои ударите на сърцето ѝ и в този ритъм откри покой, за да се моли — докато най-сетне тишината се върна в ума му и в света отвъд малкия им гроб.

Тя се размърда до него, но той докосна рамото ѝ, за да ѝ каже да лежи неподвижно. Искаше да изчакат по-дълго, за да са сигурни, че помещението е престанало да се срутва, преди да опита да отмести капака. Едва тогава щеше да разбере дали са затрупани от повече камъни, отколкото би могъл да премести.

Дишането ѝ стана по-бавно, сърцето спря да препуска. Войникът също се успокои.