Накрая Рун опря колене в дъното на каменния саркофаг и натисна с рамене. Капакът помръдна по ръбовете. Той напъна отново. Масивната тежест се плъзна една длан настрани, после още една.
Накрая капакът се наклони и падна на пода. Бяха свободни, макар да се страхуваше, че само са заменили малката килия с по-голяма. Ала поне гробницата беше издържала. Мъжете, изсекли тайното помещение, бяха подсилили стените му, за да държи чудовищната тежест на планината.
Изправи се и помогна на Ерин и Джордан да излязат от саркофага. Една светеща пръчка бе оцеляла при взрива и хвърляше слаба светлина в помещението. Рун присви очи през горещата прах към входа на гробницата.
Вход вече нямаше.
Пръст и камъни го бяха запълнили от пода до тавана.
Другите двама се закашляха и притиснаха парчета плат към устата си, за да филтрират мръсния въздух. Нямаше да изкарат дълго.
Войникът запали фенерче и го насочи към входа. Погледна Рун в очите и отстъпи крачка назад. Лицето му бе помрачено от подозрение и предпазливост.
Жената освети с друго фенерче съсипаното помещение. Всичко беше покрито с дебел слой прах, превръщаща труповете в статуи и прикриваща ужаса на касапницата.
Но нищо не скриваше разбитите парчета от тежкия каменен капак на саркофага. Лъчът на фенерчето ѝ се задържа върху него. Носещите се във въздуха прашинки не можеха да обяснят невъзможния акт на повдигането и избутването на колосалната тежест.
Войникът като че ли не забеляза. Гледаше взривения вход, сякаш беше някаква неразгадаема мистерия.
Лъчът на жената се спря върху Рун. Меките ѝ кафяви очи също се обърнаха към него.
— Благодаря, отче.
Той чу неловкото запъване в гласа ѝ, когато произнасяше думата „отче“. Намери го за смущаващо. Усещаше, че в нея няма вяра.
— Казвам се Рун — прошепна той. — Рун Корза.
От много време не бе споделял малкото си име с други, но ако им беше писано да умрат заедно тук, искаше да го знаят.
— Аз съм Ерин, а това е Джордан. Как...
Войникът я прекъсна. В тона му се долавяше студена ярост.
— Кои са те?
Зад този въпрос се криеше друг. Разпозна го в гласа му, прочете го на лицето.
Какво са те?
Обмисли скрития въпрос. Църквата забраняваше разкриването на истината, на най-ревниво пазената ѝ тайна. Много неща можеха да бъдат изгубени.
Но този мъж беше воин, също като него. Не беше отстъпил пред врага, беше се изправил срещу мрака и бе платил с кръв, така че заслужаваше отговор.
Рун смяташе да почете тази жертва. Погледна го право в очите и каза истината, назовавайки нападателите.
— Това бяха стригои.
Думите му увиснаха във въздуха като прашинките, скриваха повече, отколкото разкриваха. Видимо объркан, мъжът наклони глава настрани. Жената също го изгледа изпитателно, по-скоро с любопитство, отколкото ядосано. За разлика от войника тя като че ли не го винеше за убитите.
— Какво означава това? — Войникът нямаше да намери покой, докато не разбере. Нито пък след това.
Рун вдигна камък от един от труповете и избърса пясъка от лицето му. Жената държеше лъча насочен към ръцете му, докато той обръщаше прашното тяло към тях. С облечена в ръкавица ръка дръпна назад студените устни, показвайки древната тайна.
Дълги бели кучешки зъби заблестяха на лъча на фенера.
Ръката на войника се стрелна към дръжката на пистолета. Жената рязко пое дъх. Ръката ѝ посегна към гърлото. Животинска реакция за защита. Но вместо да замръзне от ужас, тя отпусна ръка и коленичи до Рун. Мъжът остана нащрек, готов за бой.
Рун очакваше реакцията му, но жената го изненада — а това беше рядкост. Пръстите ѝ, отначало треперещи, после по-спокойни, посегнаха да докоснат дългия остър зъб подобно на свети Тома, бръкнал в раната на Христос, за да получи нужното му доказателство. Личеше, че се страхува от истината, но няма да ѝ обърне гръб.
Тя погледна към Рун — скептично, както можеше да гледа само един съвременен учен. И зачака.
Той не каза нищо. Тя беше поискала истината. Той ѝ я беше дал. Но не можеше да ѝ даде волята да повярва.
Тя махна с ръка към трупа.
— Може да са някакви протези, поставени да удължат зъба...
Дори сега отказваше да повярва, търсеше някакво успокояващо обяснение, както бяха правили толкова много други преди нея. Но за разлика от тях тя се наведе напред, без да чака потвърждение или утеха. Повдигна по-високо горната устна.
Рун очакваше очите ѝ да се разширят от ужас. Ала вместо това тя смръщи вежди и заразглежда с жив интерес.