— Пак ли вторичен трус?
— Или експлозиите са отслабили недрата на планината. — Джордан погледна към тавана. — Така или иначе, ще се срути. При това скоро.
— Първо трябва да намерим начин да се махнем оттук — каза отец Корза. — После ще обсъждаме други въпроси.
Джордан тръгна към срутилия се вход.
— Няма да успеем оттам. — Отец Корза бавно се завъртя в кръг. — Но е казано, че онези, които дошли да скрият книгата при падането на Масада, използвали изход, познат само на неколцина посветени. Зазидали го след себе си, когато се махнали.
Джордан огледа плътните стени.
— Къде?
В очите на свещеника не се четеше нищо.
— Тази тайна е изгубена.
— Не ни спестявате истината, нали? — подхвърли Джордан.
Отец Корза докосна броеницата на колана си.
— Пътят е неизвестен на църквата. Никой не го знае.
— Не е вярно. — Ерин прокара длани по най-близката до нея стена и заби нокът в хоросана между два камъка.
Двамата се обърнаха към нея.
Тя се усмихна.
— Аз знам как да се махнем.
Джордан се надяваше Ерин да знае какви ги говори.
— Покажи ми.
Тя забърза към дъното на помещението, като прокарваше пръсти по грубия камък, сякаш четеше книга, написана с Брайлово писмо.
Джордан я последва, като потупваше камъка с една ръка. Другата все така не пускаше автомата. Нямаше доверие на Корза. Ако свещеникът ги беше предупредил от самото начало, хората на Джордан може би все още щяха да са живи. Нямаше изгледи в скоро време да се обърне с гръб към него.
— Усещате ли колко е добър зидът по тази стена? — попита Ерин. — Блоковете пасват така добре, че се нуждаят от съвсем малко хоросан. Подозирам, че са ги циментирали само като допълнителна мярка срещу земетресения.
— Значи това вероятно е единствената причина да сме все още живи — рече той. — Нека ми приказват срещу презастраховането при строителството.
По устните ѝ заигра разсеяна усмивка. Джордан се надяваше да види същото изражение отново на светлината на слънцето, някъде на безопасно място.
Тя се отпусна на коляно до прободените тела. Раменете ѝ се напрегнаха и погледът ѝ се втренчи в стената, за да не гледа мъртвите. Но Ерин не се отказа. Джордан се възхити на духа ѝ. Тя постави длан върху камъните и я плъзна надолу.
— Забелязах това по-рано. — Земята отново се разлюля и думите ѝ потекоха по-бързо. — Преди атаката. Когато оглеждахме момичето. — Тя хвана ръката му и я постави до нейната върху камъните. — Виж как хоросанът излиза между блоковете.
Джордан докосна студения, неподвижен камък.
— Този участък се различава от останалите — разпалено продължи тя. — Вещи строители като хората, изградили това място, биха обрали излишния хоросан, за да получат равна повърхност и да защитят цимента да не се изрони, ако някой се опре на стената.
— Да не искаш да кажеш, че тук са претупали работата?
— В никакъв случай. Онзи, който е построил тази част от стената, е работил от другата страна. Именно затова хоросанът излиза насам, към нас.
— Запечатан проход. — Джордан подсвирна. — Добра работа, докторе.
Огледа стената. Зазиданата част образуваше груба арка. Ерин може и да беше права. Удари стената с юмрук. Тя не помръдна.
— Струва ми се адски здрава.
Махането на камъните можеше да отнеме часове, ако не и дни. А Джордан подозираше, че разполагат само с минути. Ерин беше свършила чудесна работа, но това нямаше да е достатъчно, за да се спасят.
Част от тавана край входа се отчупи и рухна с оглушителен трясък. Ерин трепна и той пристъпи към нея, за да я защити. Щяха да свършат погребани тук заедно с трупове на чудовища и хора.
Неговите хора, Купър и Маккей.
— Маккей — изрече на глас.
Духовникът се намръщи в недоумение, но Ерин погледна към усуканото тяло на Маккей и очите ѝ грейнаха с надежда.
— Имаш ли достатъчно време? — попита тя.
— Когато съм толкова мотивиран ли? И още как.
Той закрачи през отломките и коленичи до Маккей.
„Съжалявам, приятел.“
Внимателно обърна безжизненото тяло. Сложи ръка на рамото на приятеля си, като се стараеше да не гледа изтръгнатото му гърло. Потисна спомените за гръмкия му смях, за навика да къса етикетите на бирените бутилки, за смутения поглед, когато се сблъскваше с красива жена.
Всичко това вече го нямаше.
„Но никога няма да бъде забравено, приятелю.“
Освободи раницата и се върна при стената, където чакаше Ерин. Не искаше тя да остава сама със свещеника. Не знаеше какво може да направи онзи тип. Свещеникът бе пълен с тайни, които бяха стрували живота на хората му. Какво щеше да направи Корза за запазването им, след като се измъкнат от този затвор?