Защо?
Болниците се намираха в градове, в места с хора, светлини и коли. Но той не беше видял нищо такова, когато хеликоптерът кацна на онзи паркинг. Имаше само няколко потънали в мрак сгради с отделни светещи прозорци.
В хеликоптера беше закопчан за седалка между двама израелски командоси. И двамата гледаха да стоят колкото се може по-далеч от него, сякаш се страхуваха да го докоснат. Можеше да се досети защо. Преди това беше чул един от американските войници да споменава, че по дрехите и в косата му още има остатъчни елементи от онзи отровен газ. Никой не смееше да го докосне, докато не го обеззаразят.
В Масада го съблякоха чисто гол в специалната палатка и отнесоха дрехите му. После го подложиха на серия химически душове, сякаш се опитваха да изтъркат всяка мъртва клетка от кожата му. Дори мръсната вода беше събрана в запечатани туби.
Можеше да се обзаложи, че знае каква е причината да се намира насред нищото — за да играе ролята на опитно зайче, докато не разберат защо е оцелял от газа, убил всички останали.
След всичко случило се беше доволен, че не спомена нито дума за поражението от меланомата, изчезнало от китката му. Разсеяно разтърка с пръст мястото, като все още се опитваше да проумее какво означаваше това. Не беше трудно да пази тайната си. Почти никой не разговаряше с него — разговаряха около него, за него, но рядко с него.
Само един човек го беше погледнал в очите.
Отец Корза.
Помнеше тъмните очи на благото лице. Думите му бяха мили, питаше го колкото за ужасите от деня, толкова и за майка му и баща му. Томи не беше католик, но въпреки това оцени отношението на отеца.
При мисълта за родителите му сълзите отново започнаха да напират, но Томи ги пъхна в кутията. Беше изобретил кутията, за да се справи с лечението на рака. Когато някои неща му причиняваха твърде голяма болка, затваряше ги за по-нататък. С влошаващото се здраве и тежката диагноза изобщо не си беше представял, че ще живее достатъчно дълго, за да му се наложи някога да я отвори.
Погледна голата си китка.
А ето че май щеше да живее.
12.
Ерин клекна зад саркофага и запуши уши. Трепна, когато Джордан задейства залепения за стената С-4. Усети взрива като удар в корема. В помещението се вдигна облак прах. От тавана се посипа пясък и полази по голата ѝ кожа като хиляди паяци.
После Джордан я дръпна рязко.
— Мърдай!
Не разбра защо е толкова настоятелен — докато не си даде сметка, че ехото от взрива продължава да се засилва. Вдигна глава и в същото време земята подскочи под нея.
Поредният трус.
Свещеникът я хвана за другата ръка и я помъкна към димящата стена. В нея имаше малък отвор. Прекалено малък.
— Помогнете ми! — извика Джордан.
Тримата заедно избутаха разхлабените камъни по краищата. Зад дупката зейна тъмен коридор, изсечен в скалата. Някога в миналото хора го бяха изкопали, за да стигнат някъде — и точно в момента някъде беше хиляди пъти по-добре, отколкото тук.
Трусовете се засилваха. Коварната земя се раздвижи под нея и тя се блъсна в стената.
— Нямаме време! — изрева Джордан и дръпна последния камък. Отворът беше достатъчно широк, за да се проврат с мъка през него. — Всички навън!
Преди да направят каквото и да било, оглушителен тътен ги събори на земята.
По засводения таван над тях плъзна пукнатина.
Джордан скочи, сграбчи Ерин и я набута в отвора. Тя одраска лактите си, докато се провираше. Успя да се изправи в коридора и светна с фенерчето назад към Джордан.
— Ваш ред е, падре — извика Джордан. — Вие сте по-дребен от мен.
Свещеникът кимна, хвърли се с главата напред през тесния отвор, претърколи се и спря в клекнало положение до Ерин. Огледа се бързо. Какво ли очакваше да види?
Ерин се обърна отново към Джордан. Той ѝ отвърна с бърза усмивка. Зад него целият таван се срути като едно цяло, разбивайки саркофага.
Джордан скочи към отвора. Прокара едното си рамо през дупката, но заседна. Лицето му се зачерви от напрежение. Гробницата продължаваше да се срутва зад него под тежестта на планината. Сините му очи срещнаха нейните. Ерин прочете изражението им. Нямаше да успее. Той кимна към тъмния коридор, давайки ѝ знак, че трябва да го остави.
Внезапно отец Корза се озова до него. Пръсти като клещи сграбчиха свободната му ръка и го дръпнаха с такава сила, че камъните се разлетяха и освободиха тялото му. Джордан падна задъхан върху свещеника. Лицето му беше изкривено от смес между болка и облекчение.