Отец Корза се изправи и му помогна да стане.
— Благодаря, падре. — Джордан хвана ръката му. — Добре, че това рамо не ми трябва.
Свещеникът посочи към тъмния коридор. Той се спускаше стръмно, изсечен на груби стъпала. Цялата планина се тресеше и беше ясно, че още не са в безопасност.
— Вървете! — подкани той.
Ерин нямаше намерение да възразява.
Хукна надолу, прескачайки през няколко стъпала. Единствено слабият лъч на фенерчето осветяваше пътя ѝ. Проходът вървеше на зигзаг. Планината се движеше. Тя изгуби броя на завоите наляво и надясно. Нагоре и надолу. Значение имаше единствено посоката напред.
Стъпи накриво и глезенът ѝ поддаде. Преди да успее да падне, свещеникът я подхвана и я понесе като пожарникар. Ръката му беше като желязо; движенията на мускулите му ѝ напомниха за течаща лава.
След стремглаво спускане по стръмен участък на коридора той рязко спря и я пусна.
Ерин успя да си поеме дъх и опипа глезена си. Навехнат, но не много. Насочи слабия лъч на фенера напред. Светлината спря в стена от варовик, която блокираше пътя им.
Джордан ги настигна и изстена.
— Задънен край.
Рун прокара длани по равната каменна стена, която препречваше пътя им, като оглеждаше внимателно повърхността. Усети едва доловима топлина. Макар че нощта вече бе паднала, камъкът още беше запазил в себе си лъчите на слънцето.
Затвори очи и си представи големия камък, бутнат пред изхода на тунела. Вече беше открил пролуките по долния край.
Долепи ухо до грубата повърхност и се заслуша съсредоточено в света от другата страна. Чу признаци на живот — тихо потупване на лапи върху пясък, удари на сърце на чакал...
— Да се върнем обратно, падре? — попита Джордан и гласът му отекна в коридора. — Да потърсим друг изход?
Но американецът знаеше, че няма друг изход.
— Вече сме почти навън — заяви Рун, изправи се и се обърна. — Това е последното препятствие.
Но времето им изтичаше, подобно на пясък в пясъчен часовник.
В този случай — в буквалния смисъл на думата.
Над тях планината продължаваше да се тресе. Пясъкът вече се изсипваше по стръмните стъпала на коридора, течеше през пукнатини далеч горе и се събираше в най-ниската част на тунела. Скоро щеше да запълни изцяло тясното пространство.
Джордан отиде до Рун и постави длан върху скалата.
— Значи да бутаме?
Нямаха друг избор.
Ерин се присъедини към тях, като прибра меката си руса коса зад ушите.
Рун натисна с цялата си тежест камъка заедно с останалите. Още след първия опит разбра, че е безсмислено, но продължи да се напряга, докато не усети как сърцата им се разтуптяха от изтощение и надуши кръвта по издрасканите им длани. Общото усилие не беше достатъчно.
А през цялото време Масада продължаваше да се тресе.
Пясъкът вече достигаше до средата на прасците им.
До него другите двама опряха гръб в неподвижната скала.
— Ами гранатата на колана ти? — посочи жената. — Не може ли да разбие камъка?
Войникът посърна.
— Не е достатъчно мощна. А и взривът ще се отрази право към нас. Дори да не бях използвал целия пластичен експлозив на Маккей, едва ли щяхме да взривим тази скала, без да станем на хамбургер.
Силен трус разлюля планината. Лицето на жената побеля. Войникът впери поглед в камъка, сякаш се канеше да го избута само със силата на волята си. На лицето му се четеше отчаяние, яростно желание да остане жив още един час, още един ден.
Войникът прегърна жената и я придърпа към себе си. Тя се отпусна и скри лице в рамото му. Мъжът нежно я целуна по темето — толкова леко, че тя едва ли го усети. Колко естествено се бяха прегърнали. Свещеникът гледаше простата утеха от контакта, от докосването, която можеше да се намери само в близостта на друг човек.
Прониза го болезнен копнеж да може да бъде като тях.
Но не това бе неговата роля. Той се обърна към канарата, твърдо решен да им помогне.
Пясъкът се стичаше по челото и миглите му. С обърнато нагоре лице той затвори очи в молитва.
„Твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми.“[4]
Откъсите от писанието потекоха през ума му, за да търси отговори и за да се съсредоточи. Откри се за Божията воля и се остави на нея.
Зачака, докато пясъкът бавно се сипеше около краката му — но отговор не дойде.
Тъй да бъде.
Щеше да посрещне края си тук.
Докато докосваше кръста на гърдите си, внезапно в ума му засия откъс от писанието: „А Йосиф, като купи плащаница, сне Го, па Го обви в плащаницата и положи в гроб, изсечен в скала; и привали камък върху вратата гробни...“