Усети създанието — помръдване в сенките, което ги обикаляше.
„Но къде?...“
Приглушено тупване върху пясъка зад него.
Невъзможно бе да се обърне навреме.
Звярът съблече нощта, сякаш захвърляше наметало. Козината му бе черна като петрол. Хвърли се напред. Рун се сниши и се извъртя настрани.
Мощните челюсти щракнаха, но захапаха само плат. Вълкът се впи в края на разкъсаното расо и продължи напред. Рун изгуби равновесие, но платът се раздра и той се освободи.
Претърколи се, острите камъни и тръни издраха голия му гръб. Използва инерцията и се надигна в приклекнало положение, най-сетне с лице срещу противника.
Адският вълк се завъртя, пръскайки пяна от устата си. Устните му се дръпнаха назад, оголвайки жълти зъби. Беше масивен, колкото мечките, които бродеха из румънските планини от детството му. Червено-златистите очи на звяра светеха с пагубна злоба, която нямаше място под слънцето.
Дългите уши се свиха назад и от гърдите му се изтръгна ниско ръмжене. Криви нокти, достатъчно дълги, за да се забият в сърцето на човек, застъргаха пясъка. Бедрени мускули се стегнаха на твърди като желязо въжета.
Рун чакаше. Преди много време, когато бе нов в кръста, подобен звяр едва не сложи край на живота му — а тогава той не беше сам. Имаше двама други до него. Адските вълци бяха почти неуязвими — с гъвкав ум и мускули, с кожа като ризница и скорост, която ги правеше повече сянка, отколкото проблясък.
Малко остриета можеха да ги наранят. А Рун беше изгубил своето.
Сви празните си пръсти. С периферното си зрение зърна сребрист проблясък в пясъка, където беше изпуснал ножа при нападението. Не можеше да го вземе навреме.
Вълкът сякаш разбра това и устните му се дръпнаха още по-назад в свирепа усмивка.
И в следващия миг се понесе към него.
Рун направи лъжливо движение надясно, но алените очи не го изпускаха нито за миг. Вълкът нямаше да бъде измамен отново. Скочи право към него.
Рязък вик отекна в пустинята, последван от разтърсващ трясък. Задните крака се изметнаха насред въздуха. Масивното рамо на звяра се удари тежко в пясъка. Едрото му туловище се плъзна към него.
Рун се извъртя и се втурна към ножа си.
От другата страна на вълка забеляза войника. Тичаше към него, напуснал скривалището си. Дулото проблясваше в мрака, докато изпразваше пълнителя си.
Глупав, храбър, невъзможен човек.
Рун грабна ножа си.
Звярът вече се беше изправил и стоеше между Рун и войника. Главата на вълка се завъртя и ги огледа. Пясъкът бе почернял от кръвта му.
Но не достатъчно.
Войникът хвърли димящия пълнител и сложи нов. Дори подобно оръжие не можеше да спре адски вълк. Сърцето му бумтеше по време на битка и звярът напълно пренебрегваше болката и всички рани освен най-ужасните.
Покритата с белези муцуна се обърна първо към единия, после към другия. Рубинените очи проблеснаха коварно.
Рун внезапно разбра кого ще нападне вълкът.
Звярът рязко скочи встрани.
Към скалите.
Към най-слабия от тримата.
Чудовището летеше към Ерин. Опряла гръб в камъните, тя нямаше къде да се скрие. Побегнеше ли, звярът щеше да я настигне за миг. Навря се още по-навътре в скалите. Затаи дъх.
Джордан стреля. Куршумите избродираха хълбока на звяра, разхвърча се козина, но чудовището продължи да се носи напред. Рун също тичаше към нея с невероятна скорост. За съжаление нямаше да стигне навреме. Нито пък можеше да спре създанието.
Звярът се плъзна на четирите си масивни лапи, запращайки пясък в очите ѝ. Слюнка опръска бузите ѝ. Обгърна я горещ зловонен дъх.
Ерин извади единственото си оръжие — от чорапа.
Нокът се заби в бедрото ѝ и я повлече напред, челюстите на звяра се разтвориха невъобразимо широко.
Ерин изкрещя и замахна покрай зъбите, вкара ръката си дълбоко в пастта. Заби иглата на спринцовката в кървавочервения език на чудовището. Успя да издърпа ръката си, преди челюстите да се затворят.
Изненадан, вълкът се дръпна назад и изплю смачканата пластмасова спринцовка. Ерин си спомни предупреждението на Сандерсън: „Атропинът направо изстрелва пулса в небето. Може да пръсне помпичката, ако не си отровен.“
Нечист или не, звярът си е звяр. Така поне се надяваше. Ами ако веществото нямаше ефект? Отговорът дойде миг по-късно.
Вълкът се дръпна още цяла крачка назад и изпъна врат. От гърлото му се изтръгна вой. Очите му се издуха. Атропинът рязко бе повишил кръвното му налягане. Черна като петрол кръв бликна от раните от куршумите и потече на тласъци по пясъка.