— Мога ли да я взема?
— Бавно. — Войникът продължаваше да го държи на прицел; личеше си, че няма да се поколебае да изпълни дълга си.
Същото се отнасяше и за Рун. Без да сваля поглед от войника, той коленичи. Веднага щом пръстите му докоснаха манерката, се почувства по-добре. Жаждата за кръв избледня. Виното все още можеше да спаси и тримата.
Рун погледна към тях.
— Мога ли да се отдалеча в пустинята и да го изпия? След това ще ви обясня всичко.
„Моля ви — замоли се той. — Моля ви, оставете ми поне тази капка достойнство.“
Ала не бе писано да стане.
— Да не си помръднал — предупреди го войникът. — Остани на колене.
— Джордан, защо да не...
Войникът рязко я прекъсна.
— Още сте под мое командване, доктор Грейнджър.
По лицето ѝ пробягаха различни емоции, които приключиха с примирение. Явно и тя нямаше доверие на Рун. Остана изненадан колко го нарани това.
Вдигна манерката до устните си и я изпразни на една дълга глътка. Както винаги, виното опари гърлото му и премина като огън надолу. Той хвана кръста на гърдите си с две ръце и сведе глава.
Горещината на осветеното вино, на Христовата кръв, изгори въжетата, които го свързваха с това време и това място. Освободен и лишен от контрол над самия себе си, той се върна към най-големия си грях, неспособен да избяга от него, докато изкуплението в този свят не бъде изпълнено.
Елизабет се понесе през градината в алената си рокля, като се смееше — грейнала като утринното слънце, най-ярката роза сред всички цветя.
Така прекрасна, така пълна с живот.
Макар че беше свещеник, заклел се да избягва докосването на плътта, нищо не му забраняваше да гледа Божията красота, проблясваща за миг в нежната светла кожа на глезена ѝ, докато се навеждаше да откъсне стрък лавандула, или в заоблеността на меката ѝ буза, когато се изправи да погледне нагоре с очи, вечно обърнати към небето.
Как обичаше слънцето — независимо дали в топлината на летен следобед, или в студеното обещание за ярък зимен ден.
Тя вървеше през градината, береше лавандула и мащерка, за да направи лапа за кобилата си, като през цялото време му обясняваше приложението на растенията. През месеците, откакто се запозна с нея, той бе научил много за лековитите растения. Беше започнал дори да пише книга по темата с надеждата да сподели със света дарбите ѝ на лечител.
Тя докосна дланта му с меките върхове на пръстите си, докато му подаваше стръкове лавандула. Тръпки пробягаха по тялото му. Един свещеник не биваше да усеща подобно нещо, ала той не се отдръпна. Пристъпи към нея, възхитен от играта на слънчевата светлина по гарвановочерната ѝ коса, от начина, по който дългата ѝ бяла шия се спускаше към млечнобелите ѝ рамене, и от извивките на меката ѝ копринена рокля.
Прислужницата на Елизабет поднесе кошницата за лавандулата. Крехкото момиче завъртя глава настрани, за да скрие малиненочервения родилен белег, покриващ половината ѝ лице.
— Ана, занеси кошницата в кухнята и я изпразни — заръча ѝ Елизабет, докато пускаше вътре още един стрък мащерка.
Ана се оттегли, помъкнала тежкия си товар. Рун всеки път искаше да помогне на дребното момиче, но Елизабет никога не му го позволяваше с твърдението, че това не е негова работа.
Тя гледаше след отдалечаващата се прислужница. Когато като останаха сами, се обърна към Рун. Лицето ѝ бе грейнало още повече — ако това изобщо беше възможно.
— Най-сетне малко спокойствие! — радостно възкликна тя. — Толкова ми е самотно, заобиколена непрекъснато от слуги.
Рун, който често прекарваше по цели дни сам в мрачна молитва, разбираше много добре самотата на привидната компания.
Тя му се усмихна.
— Но не и с вас, отец Корза. Никога не се чувствам самотна във вашата компания.
Не можеше да издържи погледа ѝ. Извърна се, коленичи и откъсна стрък лавандула.
— Никога ли не се уморявате, отец Корза? Винаги да носите маска? — Тя нагласи широкополата си шапка. Винаги се стараеше да пази светлата си кожа от слънцето. Жени с нейното положение не биваше да изглеждат така, сякаш им се налага да работят на открито.
— Нима нося маска? — Постара се да запази непроницаемо лицето си. Ако тя знаеше всичко, което криеше той, щеше да избяга с писъци от него.
— Разбира се. Носите маската на свещеник. А аз трябва да нося много маски. Прекалено много за едно лице. На дама, на майка и съпруга. И какви ли не още. — Завъртя на пръста си тежкия златен пръстен, подарък от съпруга ѝ Ференц. — Но се питам какво има под всички тези маски.