— Всичко друго, предполагам.
— Но колко истина... колко от истинската си природа можем да скрием, отче? — От тихия ѝ глас по гърба му пробягаха тръпки. — И от кого?
Той заразглежда сянката, която хвърляше тя на земята до него, и промърмори напевно сякаш четеше молитва:
— Скриваме онова, което трябва.
Сянката ѝ отстъпи крачка назад, може би защото не беше доволна от отговора му — мисъл, която го смаза така сигурно, както и ако го беше настъпила с грациозното си краче.
Тъмната сянка на ястреб се стрелна през полето. Той се заслуша в бързо биещото сърце горе и в едва доловимото туптене на полските мишки долу. Службата му на църквата, злачната поляна, разцъфналите цветя... всичко това бяха щедри дарове, давани от Бог на такива нисши създания като него.
Не би ли трябвало да са достатъчно?
Тя отпусна ръце.
— Вие сте мъдър, отче. Аристократ, който сваля маската си, не оцелява дълго в днешно време.
Той изправи гръб.
— Какво ви тревожи толкова много?
— Може би просто съм уморена от интригите. — Погледът ѝ проследи полета на ястреба. — Нима и църквата не се мъчи в същия казан от амбиции, големи и малки?
Рун докосна с пръст кръста на гърдите си.
— Мисля, че Бернар ме пази от най-лошото.
— Никога не се доверявайте на онези, които могат да ви бъдат щит. Те пируват с вашето невежество. Най-добре е да гледаме нещата открито и да не се страхуваме.
Той ѝ предложи известна утеха.
— Може би е най-добре да се доверяваме на онези, които могат да ни защитят. Ако го правят от любов.
— Казано типично по мъжки. И по свещенически. Аз се научих да се доверявам на малцина. — Тя наклони замислено глава. — Но се доверявам и на вас, отец Корза.
— Аз съм свещеник, така че би трябвало да ми вярвате. — Той се усмихна стеснително.
— Не вярвам на други свещеници. Дори на безценния ви Бернар. Вие обаче сте различен. — Тя постави длан върху ръката му и той се наслади на докосването. — Вие сте просто приятел. А аз имам много малко приятели.
— Оказвате ми огромна чест, госпожо. — Корза отстъпи и се поклони театрално, за да разведри обстановката.
Тя се усмихна снизходително.
— Както и би трябвало, отче.
И двамата се разсмяха на тона ѝ.
— Ето че и Ана се връща. Разкажете ми отново за онова надбягване с брат ви и как накрая и двамата сте се озовали в потока с риба в ботушите.
Той ѝ разказа историята, като я украси с повече подробности от предишния път, за да я накара да се разсмее.
Прекарваха щастливи дни заедно, с много смях.
Докато един ден тя престана да се смее.
В деня, в който той я предаде.
В деня, в който предаде Бог.
Отново се върна в тялото си, коленете му се притискаха в студения пясък, а сухият вятър сушеше сълзите от бузите му. Сребърният кръст го беше изгорил през ръкавицата и бе оставил ален белег върху дланта му. Раменете му се свиха под тежестта на греховете и провалите му. Стисна още по-силно изгарящия метал.
— Рун? — изрече името му женски глас.
Вдигна глава, почти очакваше да види Елизабет. Войникът го гледаше с подозрение, ала в очите на жената се четеше единствено състрадание.
Съсредоточи вниманието си върху войника. По-лесно му бе да издържи неговия поглед.
— Време за обяснения — оповести войникът и насочи оръжието си към сърцето на Рун — сякаш то не бе унищожено преди много време.
— Джордан, виж зъбите му... отново са нормални.
Изумена, Ерин пристъпи напред с желанието да разгледа чудната трансформация, да разбере онова, което умът ѝ все така отказваше да повярва.
Джордан я спря с мускулеста ръка.
Тя не се възпротиви.
Въпреки любопитството ѝ на учен Рун все пак я плашеше.
Гласът на свещеника трепереше, славянският му акцент се засили, сякаш се беше върнал някъде отдалеч, от място, където говорят родния му език.
— Благодаря... за търпението.
— Не очаквайте това търпение да продължи дълго — без враждебност, но уверено рече Джордан.
Ерин избута ръката му надолу. Искаше да слуша, но не направи крачка напред.
— Казахте, че сте сангвинист, а не стригой. Какво означава това?
Рун се взря в тъмната пустиня, сякаш търсеше отговора.
— Стригоите са диви, свирепи създания. Родени в убийство и кръвопролитие, те служат единствено на себе си.
— А сангвинистите?
— Всички членове на ордена на сангвинистите са били някога стригои — разкри Рун, като я гледаше право в очите. — Но сега те служат на Христа. Именно Неговата благословия ни позволява да вървим под светлината на Божието сияние и да служим като Негови воини.