— Добре ли си, докторе? — попита Джордан.
— Превръщането е само легенда — опита се да обясни тя. — Мит.
— Като стригоите ли? — намеси се Рун. — Онези, които излизат нощем и пият кръвта на хората? Можете да приемете съществуването им, но не и че благословеното вино е кръвта Христова. Никаква вяра ли нямате?
Изглеждаше разстроен по-скоро от последната възможност, отколкото от всичките ѝ аргументи.
— Вярата не ми послужи добре. — Тя сви юмруци. — Виждала съм как църквата се използва като инструмент на силните срещу слабите, как религията може да бъде препятствие за истината.
— Христос е повече от действията на подведени хора. — Рун говореше настоятелно, сякаш се опитваше да я приобщи към вярата, както често правеха свещениците. — Той живее в сърцата ни. Неговите чудеса подкрепят всички ни.
Джордан прочисти гърло.
— Всичко това е чудесно, падре. Но да се върнем на вас. Как станахте един от онези сангвинисти?
— Няма много за казване. Преди векове бях ухапан от стригой и принуден да пия от кръвта му. — Рун потръпна. — Бях превърнат в един от тях, в създание с първични желания, поглъщач на хора.
— И какво стана после? — попита Джордан.
Рун заговори бързо, явно искаше да приключи по-скоро.
— Станах стригой, но вместо да бъда като тях, на мен ми беше предложен друг път. През същата онази нощ, преди да вкуся човешка кръв, бях привлечен и приет в Ордена на сангвинистите. Там избрах да следвам Христа. И го правя оттогава.
— Как по-точно? — Скептицизмът на Джордан не отстъпваше на нейния. — Как нещо като вас служи на църквата?
— Благословията на Христовата кръв дава на сангвинистите много предимства. Като да вървим под слънцето. Можем също да участваме във всичко свято. Макар че, подобно на слънцето, тази святост продължава да изгаря плътта ни.
Той свали ръкавицата си. На дланта му имаше червено петно във формата на кръст. Ерин си спомни, че преди малко беше държал кръста в ръка, и си представи как той е прогорил кожата.
Рун долови тревогата ѝ.
— Болката непрекъснато ни напомня за Христовите страдания на кръста и за клетвата, която положихме. Това е малка цена за възможността да живеем под Неговата благодат.
Тя го гледаше как внимателно прибира кръста под остатъците от расото си. Дали разпятието гореше върху сърцето му? Затова ли католическите свещеници носеха такива големи кръстове като символ на скрита тайна? Дали подобно на качулките тези атрибути позволяваха на сангвинистите да се крият пред очите на всички сред човешките си братя по расо?
На Ерин ѝ се искаше да зададе още хиляди въпроси.
Джордан имаше само един.
— И срещу какво се борите като воин на църквата?
Рун отново погледна към пустинята.
— Призовани сме да се сражаваме срещу дивите ни братя, срещу стригоите. Преследваме ги и им предлагаме шанс да се присъединят към войнството на Христа. Ако не го направят, убиваме ги.
— А къде попадат хората в списъка ви? — попита Джордан.
Рун се втренчи в него.
— Заклел съм се никога да не отнемам човешки живот, освен ако не е за спасяването на друг.
Ерин успя да си възвърне дар слово.
— Казвате, че мисията ви е да убивате стригои. А в същото време ми се струва, че тези създания не са избрали да станат такива, каквито са. Приличат на куче, което хваща бяс след ухапване.
— Стригоите стоят по-ниско от животните — възрази Рун. — Те нямат души. Съществуват, за да вършат единствено зло.
— Значи работата ви е да ги връщате обратно в ада — заключи Джордан.
Погледът на Рун се отклони.
— Всъщност, тъй като са без души, не знаем къде отиват те след смъртта си.
Джордан се премести до Ерин и свали оръжието си, но остана нащрек.
— Щом стригоите са диви, защо ги е грижа за Евангелието на Христос? — попита тя.
Рун изглеждаше готов да обясни, но изведнъж замръзна — и сърцето ѝ незабавно се разтуптя лудешки. Той рязко обърна глава настрани и се загледа в небето.
— Идва хеликоптер — изтърси свещеникът.
Джордан се огледа, но само като стрелкаше погледи настрани, без нито за миг да изпуска от очи Рун.
— Не виждам нищо.
— Чувам го. — Рун наклони глава. — От нашите е.
Ерин забеляза светлина в небето, която ги приближаваше бързо.
— Ето там.
— В какъв смисъл „от нашите“? — попита Джордан.
— От църквата — обясни Рун. — Онези, които идват, няма да ви наранят.
Ерин гледаше бързо приближаващия хеликоптер, а една мисъл я терзаеше непрекъснато.