„Колко души са умрели през вековете, след като са чули подобни обещания?“
18.
Батори се движеше безшумно през руините на хиподрума, следвана от Магор, който тихо вървеше зад нея. Тя споделяше сетивата му и се превръщаше в същия ловец като адския вълк. Вкусваше солта на Средиземно море, което бе като черно огледало от дясната ѝ страна. Надушваше миризмата на вековете от разпадащите се древни каменни седалки. Долови далечен дъх на конска пот и тор.
Заобиколи конюшните отдалеч, като внимаваше да стои по посока на вятъра, за да не уплаши конете. Беше оставила Тарек и другите при хеликоптера. Радваше се, че е по-далеч от тях. Чувстваше се добре сама, с Магор до нея, тъмното небе горе и плячката наблизо.
Двамата с вълка бавно пристъпваха по пясъка към групата палатки. Само в една все още имаше светлина. Тя не се нуждаеше от острите сетива на Магор, за да чуе гласовете отвътре, достигащи до нея в тихата нощ. Забеляза движещите се силуети на двама души. Мъж и жена, ако можеше да се съди по гласовете им. Млади.
Студентите на археоложката.
Под прикритието на разговора им стигна до задната страна на палатката, където имаше мрежест прозорец, отворен да пропуска нощния бриз. Остана там, като ги следеше — безмълвен съгледвач в нощта, с Магор до нея.
Млад мъж с каубойски ботуши и джинси крачеше напред-назад из палатката, а младата жена седеше пред лаптоп и пиеше диетична кола. На екрана на компютъра вървеше репортаж на Си Ен Ен за земетресението с изключен звук. Жената не откъсваше очи от монитора, поставила длан върху слушалката в ухото си.
— Опитай отново посолството, Нейт — каза тя, без да се обръща.
Младият мъж отиде до малкия мрежест прозорец и се загледа отнесено навън. Батори остана на мястото си, знаеше, че е добре скрита в сенките. Обичаше тези моменти от лова, когато плячката е съвсем близо, ала сляпа за кръвта и ужаса, готов да се хвърли на гърлото ѝ.
До нея Магор бе неподвижен като нощното небе. Отново изпита благодарност, че Тарек и останалите не са тук. Те не оценяваха прелестта на лова — а само касапницата след него.
Нейт се обърна, отиде до масата и подхвърли мобилния си телефон до лаптопа.
— Какъв смисъл има? Хиляда пъти се опитах да се свържа с тях. Все дава заето. Звънях дори на местната полиция. Никой няма представа къде са отвели доктор Грейнджър.
Ейми посочи към монитора с продължаващия репортаж.
— Ами ако са я отвели на Масада? Според съобщенията цялата планина е рухнала от вторичните трусове.
— Престани да мислиш най-лошото. Доктор Грейнджър може да е къде ли не. Щом е имала време да изпрати онези шантави снимки, би могла най-малко да ни пусне есемес и да съобщи къде е.
— Може да не са ѝ позволили. Онзи израелски военен я държеше изкъсо. Но ако съдим по снимката с отворения саркофаг, определено е изследвала някаква ограбена гробница.
Батори се усмихна в тъмното при спомена как археоложката отчаяно размахваше телефона си. Значи беше изпратила снимки — нещо, което е сметнала за важно, може би свързано с местоположението на книгата.
Погали превръзката на ръката си и си напомни, че Хунор беше умрял в търсене на тайната, която тези снимки можеха да разкрият. Студен гняв изостри сетивата, фокусира ума ѝ, изтика назад глухата болка в кръвта.
— Отивам в палатката си — каза Нейт. — Ще опитам да дремна два часа и ще пробвам да се свържа с някого, след като олелията около земетресението утихне. И ти не е зле да поспиш. Нещо ми подсказва, че ни чака дълга нощ.
— Не искам да оставам сама. — Ейми вдигна очи от компютъра и го погледна. — Първо Хайнрих, а сега никаква вест и от доктор Грейнджър... Няма да мога да мигна.
Батори чу поканата в думите ѝ, но Нейт като че ли остана глух за нея. Жалко. Щеше да е много по-лесно да отмъкнат лаптопите и телефоните им, ако и двамата се махнат. Подобно нещо нямаше да изглежда необичайно в този затънтен лагер и щеше да се сметне за обикновена кражба.
Вместо това прецени двамата. Нейт беше висок, добре сложен и доста привлекателен. Разбираше защо на Ейми ѝ харесва той да е около нея.
Самата тя харесваше уюта на топло мъжко тяло, споделящо леглото ѝ. Представи си горкия Фарид. Пръстите ѝ се плъзнаха към колана и извадиха камата на арабина, която открадна, след като го уби. Дори по този незначителен начин Фарид се оказа полезен.
Отстъпи назад, като обмисляше как най-лесно да измъкне двойката навън — или поне да ги раздели. Огледа се, чу тихото цвилене на конете в далечината и се усмихна.