— Трябва да ви завържем очите — предупреди ги Рун. Изражението му не се промени нито за миг.
Джордан се изправи в седалката. Коланът се опъна по рамото ѝ.
— Какво? Значи сме ваши пленници?
— Гости — отвърна Рун.
— Аз не завързвам очите на гостите си. — Джордан скръсти ръце на гърдите си. — Изглежда ми абсолютно негостоприемно.
— Въпреки това... — Рун разкопча колана си.
Свещеникът до него му подаде две ивици черен плат.
Кракът на Джордан стана твърд като камък до нейния. Стъпалата опряха плътно в пода. Изглеждаше готов да се нахвърли върху сангвинистите само с юмруците и възмущението си.
Тя докосна ръката му.
— Не е сега времето, Джордан.
Той я погледна, сякаш едва сега се сещаше за съществуването ѝ. Задържа дълго поглед върху нея, след което кимна.
Рун стана, като пазеше умело равновесие в движещия се хеликоптер. Първо завърза очите на Джордан, след което и нейните. Студените му пръсти стегнаха възела зад главата на Ерин, като внимаваха с косата. След като свърши, задържа длан върху тила ѝ секунда по-дълго от необходимото, сякаш за да я успокои.
Накрая той се дръпна и предпазният колан на седалката му изщрака.
Нечия ръка намери нейната и я стисна здраво. Дланта на Джордан бе топла и той също се опитваше да я успокои. Посланието му беше съвсем ясно.
Каквото и да станеше, бяха заедно.
20.
Рун помогна на войника и жената да слязат от хеликоптера и ги изведе изпод въртящите се перки. Насочи ги от площадката на върха на сградата надолу по стълбите до тясната улица. През цялото време войникът не пускаше ръката на жената.
Въпреки храбрите им физиономии, Рун чуваше уплашеното пърхане на сърцата им, надушваше солта на страха им и виждаше лъсналата от пот кожа. Направи всичко по силите си да ги прикрие от останалите, да им остави достатъчно свободно място. Отказа да ги повери на който и да било от събратята си — не че се страхуваше, че някой може да ги нарани. Просто се чувстваше като техен закрилник, като някой, поел отговорност за тях.
Гледаше ги как се притискат един в друг на улицата.
Ерин и Джордан.
В някакъв момент се бяха превърнали от войник и археоложка просто в Ерин и Джордан. Това прекалено сближаване не му харесваше. Създаваше връзка, а такава не биваше да има. Беше научил тежката истина преди векове.
„Никога повече.“
Извърна се.
На улицата вдиша нощните миризми на стария град — пепел, студен камък и вонящ боклук от пазара. Другите сангвинисти ги бяха наобиколили. Рун се надяваше, че скриват двамата със завързаните очи от любопитни погледи.
Дотук нищо не беше помръднало в тъмната алея. Магазините бяха пуснали кепенци, светлините бяха угасени. Заслуша се в ударите на сърца по тесните проходи и улиците, образуващи същински лабиринт в тази част на града. Не откри нищо необичайно, но въпреки това ги побутна да вървят по-бързо. Тревожеше се, че всеки момент могат да ги видят.
След няколко минути групата стигна стена от грубо одялан камък, до която ги чакаше облечен в роба мъж и нетърпеливо и нервно потропваше с кожената си обувка по паважа. Фигурата бе колкото дребна, толкова и окръглена. Лицето на мъжа бе червеникаво, също като плешивото му теме.
„Като лешояд.“
Рун познаваше този човек — отец Амвросий — и му бе безразлично, че го намира тук, охраняващ портата.
Амвросий пристъпи напред да ги посрещне и да им препречи пътя. Погледът му подмина Рун и останалите сангвинисти и се спря върху Ерин и Джордан. Думите му бяха изречени достатъчно рязко, за да се сметнат и за груби.
— Не бива да споделяте нищо, което видите отвъд тази порта. Нито с близките си, нито с началниците.
Все още с вързани очи, Джордан заби пети и се закова на място, принуждавайки Ерин да спре до него.
— Не приемам заповеди от човек, когото не мога да видя.
Рун разбра ужаса му и свали двете превръзки, преди Амвросий да успее да възрази. Двамата вече бяха видели и чули твърде много неща. Опознаването на това място изглеждаше тривиално в сравнение с другото. Пък и трябваше да влязат вътре.
Джордан подаде ръка на Амвросий.
— Сержант Стоун, Девети рейнджърски батальон. А това е доктор Грейнджър.
— Отец Амвросий, помощник на Негово високопреосвещенство кардинал Бернар. — Свещеникът избърса длан в расото си, след като се ръкува с Джордан. — Извикани сте да се срещнете с Негово високопреосвещенство. Трябва обаче отново да подчертая, че всичко от този момент нататък трябва да остане най-строго поверително.