— Или какво? — Джордан се извиси над Амвросий и Рун го хареса още повече.
Амвросий отстъпи крачка назад.
— Или ще научим.
— Достатъчно — заяви Рун и тръгна напред, като грубо избута Амвросий.
Постави длан върху варовиковите блокове, като движеше пръсти камък по камък във формата на кръст. Варовикът бе груб и топъл на допир.
— Вземете и пийте всички — прошепна той и натисна централния камък навътре, разкривайки малък купел, подобен на онези със светена вода при входа на всяка черква.
Само че този съд не беше предназначен за вода.
Рун извади извития си нож и натисна върха му в центъра на дланта си, точно там, където са били забити пироните в дланите на Христос. Сви юмрук и остави няколко капки кръв да капнат в каменната чаша, чиято вътрешна повърхност отдавна бе потъмняла от минаването на безброй сангвинисти, влизали тук преди него.
— Тая чаша е новият завет с Моята кръв.[5]
Зад него Ерин ахна, когато по стената се появиха пукнатини, разкриващи очертанията на вход — толкова тесен, че човек трябваше да се обърне странично, за да мине през него.
— Mysteriumfidei[6] — завърши Рун и отвори вратата с рамо, след което отстъпи назад.
Останалите сангвинисти минаха първи, следвани от Амвросий. Ерин и Джордан останаха на улицата с Рун.
Жената стоеше като закована и измерваше с поглед градската стена.
— Изучавала съм всички порти на Стария град, запечатани и отворени — рече тя. — За тази няма никакви сведения.
— Била е известна с много имена през вековете — посочи Рун, който искаше час по-скоро да ги махне от улицата, за да не ги видят. — Уверявам ви, че вътре ще намерите сигурно убежище. Този вход е осветен. Стригои не могат да прекрачат прага му.
— Не те ме безпокоят. — Джордан леко разкрачи крака. — Ако Ерин не иска да влезе, аз също не влизам.
Жената най-сетне пристъпи напред и докосна грубия камък. Рун чу как сърцето ѝ заби по-бързо от допира. Ако се съдеше по блесналия ѝ поглед, сърцето ѝ се беше разтуптяло не от страх, а от неустоимо, жадно любопитство.
— Това е жива история. — Ерин погледна към Джордан. — Как може да не поискам да вляза?
Джордан последва Ерин през тъмния праг, като се извърна странично, за да влезе. Не беше щастлив от развитието на събитията, но подозираше, че изборът дали да влязат или не в крайна сметка не беше техен. Спомни си думите на отец Амвросий: „Извикани сте да се срещнете с Негово високопреосвещенство.“
Ясно бе, че това е не толкова покана, колкото заповед.
Корза влезе последен и затвори след себе си. Пълен, задушаващ мрак обгърна групата. Задъхан, Джордан се пресегна и отново намери ръката на Ерин.
Тя стисна пръстите му в отговор — силно, с благодарност.
Чу се характерно драскане, последвано от лек пукот и в мрака заигра ослепителен пламък. Запалка „Зипо“ проблесна в ръката на закачулен сангвинист пред Джордан. Видът на познатия съвременен предмет го ободри и всичко започна да му изглежда малко по-реално.
Сангвинистът взе свещ от малка дървена поставка до вратата и я подаде на Ерин. Тя приближи фитила до златния пламък на запалката. Джордан също получи свещ и я запали. Ароматът на дим и восък пропъди прашната миризма, но крехката светлина не стигаше надалеч.
Без нито дума и явно без да се нуждаят от допълнително осветление, останалите сангвинисти заслизаха надолу по стръмен тунел. Джордан не изгаряше от желание да се спуска отново под земята, но Ерин тръгна пред него и той я последва.
Дори със запалената свещ почти не виждаше къде върви. Свали пламъка ниско пред себе си. От всички страни го заобикаляше гладък камък. Изостана малко, за да може да вижда всички отпред — не че можеше да направи кой знае какво, ако нещата загрубеят.
Корза като че ли разбра колебанията му и се промъкна покрай него.
Ерин, която вече беше няколко крачки напред, пазеше пламъка на свещта си с длан. Главата ѝ се въртеше толкова бързо, та Джордан си помисли, че може да се отвърти. Сигурно ѝ се струваше, че е напуснала настоящето и се е потопила в миналото.
За Джордан това бе просто минно поле, където всяка погрешна стъпка можеше да убие и двамата.
Направи всичко по силите си да определи посоката, в която вървят. Коридорът се спускаше надолу и може би на североизток, но нямаше как да е сигурен. А тъй като не познаваше разположението на града, нямаше представа накъде отиват. При липса на други ориентири той прибягна до военното си обучение и започна да брои крачките си, като се мъчеше да запомня напречните коридори и да изгражда триизмерна карта в главата си. Ако не друго, това можеше да им помогне да намерят пътя обратно.