Бернар стана да го посрещне. Беше облечен в кардиналските си одежди, алената роба сияеше на светлината на свещта. Поздрави Рун с топла прегръдка, без да трепне от вонята на кръвта на адския вълк. Също сангвинист, Бернар се бе сражавал неведнъж в миналото и не се гнусеше от противните последици от един двубой.
Въведе го в кабинета и дръпна един стол.
— Сядай, Рун.
Без да възразява, Рун се настани на предложеното място. Едва сега за първи път започна да усеща раните си.
Бернар се върна на своя стол и плъзна по бюрото златен потир с осветено вино.
— Понесъл си много страдания през тези няколко часа. Пий и ще говорим.
Рун посегна към столчето на чашата. Миризмата на виното го лъхна — горчива, с намек за дъб. Копнееше за питието, но се поколеба. Не искаше болката на покаянието да го разсейва по време на разговора. Ала раните му също пулсираха и му напомняха, че те също могат да го разсеят.
Примирен, взе чашата и я пресуши — след което сведе глава, за да не може Бернар да вижда изражението му, и зачака. Дали тази нощ щеше да го преследва друго видение за Елизабет и да му напомни за греха му? Но не беше писано да е това — защото бе извършил по-голям грях, който го бе прокълнал за вечни времена.
Рун бе коленичил на студената, влажна земя и се молеше на гроба на по-малката си сестра. Безлунната нощ го обгръщаше в мрак, no-черен от строгата му роба на семинарист. Дори звездите на небето се бяха скрили зад облаците.
Ще има ли някога отново светлина в сърцето му?
Загледа се в датите, изсечени върху камъка.
По-малко от месец след раждането смъртта беше отнела сестра му и новородения и син. Без тайнството на кръщението новороденото не можеше да бъде погребано с майка си. Тя лежеше тук, на осветена земя; но не и детето ѝ.
Рун щеше да посети мъничкия му необозначен гроб по-късно.
Всяка нощ след погребението напускаше покоя на манастира, след като всички заспиваха, и идваше да се моли за нея и за детето ѝ, както и да уталожи мъката на собственото си сърце.
Зад него се чуха тихи стъпки.
Все така на колене, той се обърна.
Обвита в сенки фигура пристъпи към него. Рун не можеше да я различи ясно в тъмното, но непознатият не беше свещеник.
— А, какво благочестие — прошепна непознат глас със странен акцент.
Сърцето на Рун се разтуптя; пръстите му потръпнаха да посегнат към кръста, но той си заповяда да остане в молитвена поза.
Защо трябваше да се страхува от непознат, който не го заплашваше с нищо?
Рун сведе почтително глава.
— В късен час идваш на Божието гробище, приятелю.
— Дойдох да отдам почит на мъртвите — отвърна непознатият и махна с дълги бледи пръсти към гроба.
— Също като теб.
Леден вятър повя през полето каменни кръстове и изваяни ангели, зашепна в последните есенни листа и донесе със себе си миризмата на смърт и разложение.
— Тогава ще те оставя с мир —рече Рун и отново се обърна към последното жилище на сестра си.
Странно, но непознатият коленичи до Рун. Носеше фини бричове и кожена туника с нитове. Скъпите му ботуши бяха омазани с кал. Въпреки грубия акцент, фините дрехи издаваха благородния му произход.
С растящо раздразнение Рун се обърна към него и забеляза дългата тъмна коса, отметната назад от бледото чело. Пълните устни на непознатия се извиха в усмивка, макар Рун да не можеше да проумее защо.
Беше доста... късно.
Рун подбра грубата си роба да се изправи.
Преди да успее да се надигне, мъжът го прегърна през рамо и го дръпна на мократа земя, сякаш привличаше любовница към себе си. Рун отвори уста да извика гневно, ала непознатият притисна студена длан в лицето му. Рун се опита да го отблъсне, но мъжът хвана двете му китки с една ръка и ги задържа с такава лекота, сякаш възпираше малко дете.
Рун се съпротивляваше, но мъжът го държеше здраво и го притискаше надолу, грубо обърна главата му настрани да оголи врата му.
Рун внезапно разбра какво става и сърцето му запрепуска бясно. Беше чувал легенди за подобни чудовища, но никога не бе вярвал в тях.
До този момент.
Остри зъби се впиха в гърлото му, отнемаха невинността му и оставиха единствено болка. Рун изкрещя, ала от устата му не излезе нито звук. Болката бавно се превърна в нещо друго, нещо по-мрачно — блаженство.
Продължи да се съпротивлява, но вече по-слабо — защото, честно казано, не искаше непознатият да спира. Ръката му се вдигна сякаш сама и притисна лицето по-силно до гърлото. Знаеше, че е греховно да се отдава на подобно блаженство, но вече не го беше грижа. Грехът бе изгубил смисъл; значение вече имаше единствено болезненото желание да усети езика в раната, острите зъби в плътта.