Нямаше място за нищо свято, а единствено за екстаз, обещаващ освобождение.
Мъжът най-сетне се дръпна назад.
Рун остана да лежи, изтощен, умиращ.
Силни пръсти погалиха косата му.
— Още не е време за сън, благочестиви.
Разрязана китка се притисна към отворените устни на Рун. Гореща копринена кръв бликна върху езика, напълни устата му. Рун преглътна, изсмука още. В гърлото му се надигна дълбок стон, задавен в кръв.
Не след дълго цялото му същество се изпълни с една дума, с едно желание.
Още...
После безценният фонтан му беше отнет, оставяйки в него невъобразим глад, яростно настояващ да бъде утолен с кръв — каквато и да било кръв.
Над него непознатият се бореше с четирима свещеници.
Сребърно острие проблесна на лунната светлина.
— Не! — изкрещя Рун.
Груби ръце го изправиха на крака и го помъкнаха към смълчания манастир, където дарът на вечността скоро се превърна в неговото проклятие.
Рун се отърси от унеса си. Дори сега мъжът, който го бе убил, който унищожи някогашния му живот, му липсваше. В моменти на уединение все още копнееше за онзи първи вкус на кръвта му. Това бе грях, който беше изкупвал много пъти, но така и не докрай.
Бернар го гледаше от другата страна на бюрото. На лицето му бе изписана същата мъка като в онази нощ, когато Рун беше изправен пред него, целият в кръв, плачещ и опитващ се да се отскубне от монасите и да избяга в мрака. Бернар го беше спасил тогава, бе му показал как може да служи на Бог в новата си форма, пазеше го никога да не опитва кръвта на невинни хора.
Рун тръсна глава, за да се освободи от миналото.
Погледна към Бернар, приятел и наставник едновременно, докато си припомняше събитията в Масада и в пустинята. Той беше човекът, който бе задвижил толкова много неща, който пазеше твърде много тайни.
— Отиде прекалено далеч — дрезгаво рече Рун, все още усещайки разкъсаното си гърло и горещата кръв от китката на непознатия.
— Нима? — Кардиналът прокара грубовата длан по бялата си коса. — В какъв смисъл?
Рун знаеше, че Бернар го изпитва. Стисна кръста на гърдите си, използва болката, за да овладее гнева.
— Ти изложи археоложката на опасност. Изпрати ме да се изправя срещу врага сам. Срещу стригои от сектата на Белиал.
Приятелят му се облегна назад и сплете пръсти. Намръщи се загрижено.
— Смяташ, че нападателите са били от Белиал? Защо?
Рун разказа за преживяното на и под планината, след което обясни:
— Онези стригои не бяха просто мършояди, привлечени от трагедията. Бяха дошли с ясна цел. И използваха взрив.
— Използвали са оръжията на човека. — Бернар отпусна ръце и се поизправи в стола си. В кафявите му очи се четеше болка. — Не знаех, че ще дойдат.
Белиал беше секта на стригои, съюзени с хора, членовете ѝ съчетаваха най-лошото от двете страни — смесваха човешкото коварство с животинска жестокост, обединяваха модерните оръжия с древното зло. Напаст, чиито редици се бяха увеличили през последния век, превръщайки се в най-голямата заплаха за техния орден и за църквата. Дори след десетилетия борба и преследвания за тях все още се знаеше съвсем малко, например кой ги управляваше всъщност — човек или чудовище?
Гневът на Рун поутихна.
— Явно са разбрали за странните смъртни случаи покрай земетресението и също като нас са се досетили какво означават те.
Кардиналът беше неподвижен като статуя.
— Значи те търсят Евангелието, също като нас. И са достатъчно отчаяни, за да се разкрият.
— Но книгата я нямаше, криптата беше празна — рече Рун. — Те също не намериха нищо.
— Няма значение. — Познатото лице изглеждаше по-меко и облекчено на светлината на свещта, изпълнено с увереност. — Ако пророчествата са верни, не могат да я отворят. Само тримата могат да я върнат на този свят.
Столът на Рун изскърца, когато се наведе напред. Старата ярост отново припламна. Знаеше много добре какво има предвид Бернар, като споменаваше тримата от пророчествата за Евангелието — тримата, чиято съдба бе да открият и отворят книгата.
Жената на Познанието.
Воинът на Човека.
Рицарят на Христа.
Зърна пламъчето на надеждата в очите на Бернар. Знаеше какво подозира кардиналът.