Представи си лицето на Ерин, грейнало от любопитство — Жена с изумително Познание.
И героичната атака на Джордан срещу адския вълк — Воин на Човека.
Стисна собствения си кръст — който го бележеше като Рицар на Христа.
Заповяда на пръстите си да пуснат среброто с надеждата, че приятелят му също ще се откаже от глупавата надежда.
— Бернар, твърде много вярваш на онези стари пророчества. Подобни убеждения са донесли много нещастия и кръвопролития в миналото.
Кардиналът въздъхна.
— Не е нужно да ми напомняш миналите ми грешки. Нося този товар с не по-малко усилия от теб, синко. Опитах се да принудя Божията ръка в Унгария преди векове. Това бе надменност от най-висш порядък. Мислех си, че предсказанията сочат към Елизабет, че на нея е писано да застане до теб. Сгреших. Признах го тогава и сега не отричам тази глупава постъпка. — Той се пресегна и постави студена длан върху главата на Рун. — Но нима не разбираш какво се е случило днес? Излязъл си от онези камънаци с Жената на Познанието от едната страна и Воина на Човека от другата. Това трябва да означава нещо.
Вместо да угасне, пламъчето на надеждата в очите на приятеля му се разгоря.
Рун отмести ръката му.
— Всъщност ти прати жената там.
Осъзнаването на този факт го прониза и изпълни с опасения. Нима приятелят му все още се мъчеше да нагоди пророчеството? Дори след трагичните последици от предишния му опит? Когато друга жена пострада заради неговата грешка?
Бернар махна пренебрежително.
— Вярно, използвах влиянието си, за да изпратя учена жена в Масада. Но, Рун, не аз съборих планината. Не аз спасих жената и воина и не аз ги изведох от гробницата, последното убежище на книгата. Ти ги спаси, при това противно на всички заповеди.
— Не можех да ги оставя да умрат. — Рун погледна раздраните си дрехи и отново долови мириса на кръвта върху кожата си.
— Не разбираш ли? Пророчеството сега е жива сила. — Бернар вдигна сребърния кръст от гърдите си и го целуна. Устните му почервеняха от горещината на свещения предмет. — Всеки от нас трябва да изиграе ролята си. Всеки от нас трябва смирено да се подчини на съдбата си. И независимо дали съм прав или не, ти знаеш, че трябва на всяка цена да не допуснем Евангелието да попадне в ръцете на Белиал.
— Защо? — Следващите думи на Рун бяха изпълнени с горчивина. — Само преди малко беше сигурен, че никой от тях не може да го отвори. А сега като че ли се съмняваш в тази част от пророчеството.
— Не претендирам да разбирам Божията воля, само я тълкувам според силите си.
Рун си помисли за сребристосивите очи на Елизабет и кехлибарените на Ерин.
„Никога вече няма да падна толкова ниско“ — зарече се.
— А ако откажа тази съдба? — попита на глас.
— А сега кой претендира, че познава сърцето Божие по-добре от Него?
Думите го ужилиха, точно каквато бе целта им.
Рун сведе глава и се замоли за напътствие. Възможно ли бе това наистина да е предизвикателство, поставено пред него от Бог? Шанс за опрощение? Каква по-велика задача би му поставил Бог от тази да защити последното Евангелие, написано от Неговия син? Рун все още не се доверяваше на по-съкровените мотиви на Бернар, но може би кардиналът бе прав да съзре Божията ръка в днешните събития.
Замисли се за всичко случило се.
Последното убежище на книгата беше открито и приветствано от земетресения, кръвопролитие и оцеляване само на едно-единствено невинно дете.
Но все още усещайки аромата на лавандула от косите на Ерин, Рун се възпря от този път. Със сигурност щеше да се провали, също както се бе провалил преди много години.
— Дори ако се съглася да помогна в твоето търсене на Евангелието... — Рун млъкна, когато видя усмивката на лицето на Бернар. — Дори да го направя, не можем да принудим двамата също да вземат участие в търсенето. Не и щом Белиал е в играта.
— Така е. Не бива да принуждаваме никого. Двамата трябва да участват в търсенето по своя собствена воля. А за да го направят, трябва да се откажат от връзките си с този свят. Мислиш ли, че са готови за подобна жертва?
Рун си представи двойката, която според Бернар се състоеше от Жената и Воина. Когато ги видя за първи път, той ги беше приел, досущ като кардинала, за не повече от онова, което разкриваха ролите им — археоложка и войник.
Но сега разбираше, че това не е вярно.
Подобни етикети бяха твърде бледи за двамата, които се бяха сражавали и проливали кръвта си редом с него.
Имаше по-истински начини да ги опише и един от тях бяха имената им.