Ерин и Джордан.
Последният въпрос на кардинала не му даваше покой. „Мислиш ли, че са готови?...“
Рун се надяваше за тяхно добро отговорът да е „не“.
21.
„Алилуя за малките чудеса.“ Джордан откри няколко дара, които го очакваха на леглото в малката му монашеска килия. Чисти дрехи, сгънати върху възглавницата, а на одеялото лежаха върнатите му оръжия.
Бързо прегледа картечния пистолет и колта. Бяха заредени, което го изпълни с облекчение и смут едновременно. Домакините или му имаха доверие, или определено не се безпокояха от заплахата, която би могъл да представлява за тях.
Но това доверие беше едностранно.
Огледа малката стая. Беше изсечена в плътна скала. Помещението бе обзаведено с едно легло, сбутано до стената, за да направи място на широк умивалник с меден леген, пълен с димяща вода.
Бързо и внимателно претърси за механични очи и уши. Предвид спартанската обстановка, нямаше много места, където можеше да се скрие подслушвателно устройство. Прегледа дюшека, опипа под ръбовете на грубата дървена рамка на леглото и умивалника.
Нищо.
Дори отиде до разпятието на стената, свали го и го огледа отзад. Чувстваше се малко като богохулник, докато го правеше.
Пак нищо.
Значи явно не го подслушваха — или поне не с модерни технологии. Погледна към вратата. Колко ли остър беше слухът на един сангвинист?
Джордан се замисли доколко мъдро беше изобщо идването им на това място. Може би двамата с Ерин трябваше да чакат в пустинята и да рискуват с чакалите? Или с още някой адски вълк?
Перспективата не му изглеждаше особено добра.
Поне тук все още бяха живи. Другите не бяха извадили такъв късмет. Представи си смазаните тела на съекипниците си, погребани под тонове камък.
Помисли за обажданията и посещенията, които трябваше да направи след приключването на това изпитание — на родители, на вдовици, на деца.
Отпусна се на леглото, обхванат от мъка и безсилие.
Какво можеше да им каже, по дяволите?
„Тясна“ беше пищно определение за стаята на Ерин.
Непрекъснато удряше лакът в стената, докато се опитваше да се измие с водата в легена. Беше се съблякла по сутиен и гащета и след като приключи, се обърна към дрехите, които ѝ бяха приготвили.
Нямаше проблем да навлече бялата памучна риза, която откри на леглото си. Но какво да прави с дългата черна пола? Беше точно като онези, които бе носила като момиче, те винаги я препъваха, не ѝ позволяваха да се катери по дървета, правеха ездата почти невъзможна. В някогашния ѝ свят жените носеха поли, а мъжете се наслаждаваха на свободата на панталоните.
Беше носила пола или рокля като дете и никак не ѝ се искаше да го повтаря. Ала джинсите ѝ бяха на парцали и изпоцапани с кръв, пот и пясък, така че ѝ се наложи да облече полата — освен ако не искаше да се яви пред Джордан и свещениците по бельо.
Тази перспектива определи избора ѝ.
Прехвърли съдържанието на джинсите в джоба на ризата — нацисткия медальон от гробницата, портфейла и избеляло парче плат, отрязано от одеялце, не по-голямо от карта за игра.
Задържа малко по-дълго последната вещ, почерпи сила и гняв от нея. Винаги носеше парчето със себе си, заедно с гнева и чувството за вина, които символизираше то. Представи си бебешкото одеялце, от което беше отрязано, как го беше откраднала, преди да го погребат с мъничката ѝ сестра. Сподави спомена, преди да я е залял, и го натика по-далеч, като напъха парчето плат дълбоко в джоба.
Навлече полата, мразейки усещането по краката си. Остави сандалите до леглото. Нямаше намерение да се разделя с маратонките си.
Вече облечена, тя се върна до вратата, откри, че не е заключена, и надникна в коридора. Беше празен. Ерин излезе от стаята. Когато се обърна да затвори, чу нещо да драска по камък, досущ нокти по надгробен паметник.
Подплашена, и без това достатъчно на тръни, Ерин се метна напред. Не искаше да бъде хваната в коридора, особено от онова, което издаваше такъв шум. Представи си лигавите челюсти на вълк.
Без да почука, тя се втурна в стаята на Джордан.
Завари го само по кърпа и с изненадана физиономия. Беше вдигнал рязко пистолета, но незабавно го свали.
— Ох, Господи, съжалявам. — Тя се изчерви. — Не биваше... не исках да...
— Всичко е наред — успокои я той и се усмихна на смущението ѝ, от което бузите ѝ пламнаха още повече. — Радвам се, че намина. Така и така исках да говоря насаме с теб. Без чужди уши.
Ерин кимна. И тя самата беше тръгнала насам с тази цел, но очакваше разговорът да бъде между облечени хора.