— Как е другото ти рамо?
Той го бе наранил, докато го дърпаха през дупката при бягството от срутващата се гробница.
Джордан размърда рамото си и се намръщи.
— Боли, но не мисля, че е сериозно. Поне не толкова, колкото да станеш на палачинка в планината.
— Може би така щеше да е по-лесно.
— Кой казва, че лесният път е правилният?
Тя се изчерви. Още усещаше топлината, натиска на целувката му. Погледна ръцете си. Мълчанието се проточи прекалено и тя заговори, поглеждайки към вратата.
— Какво искат от нас според теб?
Той проследи погледа ѝ.
— Не знам. Може би да им докладваме. Да положим клетва, че ще пазим тайна. Може да ни дадат милион долара.
— Защо милион долара?
Той сви рамене.
— Защо не? Просто искам да кажа... нека бъдем оптимисти.
Тя погледна мръсните върхове на маратонките си. Трудно беше да е оптимист, особено докато Джордан седеше полугол до нея. Усещаше топлината на голата му кожа. Колко време бе минало, откакто за последен път се бе озовавала в една стая с гол мъж? Още повече красив като Джордан или способен да целува поне наполовина като него?
Мълчанието отново се проточи. Погледът на Джордан се зарея нанякъде. Вероятно мислеше за жена си и за краткия предателски момент преди малко.
Ерин затърси нова тема за разговор.
— Пакетът за първа помощ още ли е у теб? — изтърси прекалено високо и го стресна от унеса му.
— Извинявай — измънка той. — Май още съм малко напрегнат.
— Не хапя.
— Всички тук го правят — ухили се той.
Тя отвърна на усмивката, усети как напрежението помежду им се разчупва.
Той измъкна пакета от джоба на мръсните панталони, които още бяха на леглото.
— Да започнем с крака ти.
— По-добре аз да го направя.
Точно сега предпочиташе да ѝ изтече кръвта, отколкото да му позволява да пипа бедрото ѝ. Започнеше ли, кой знае докъде щяха да стигнат?
— Май е по-добре да се облечеш, докато се занимавам с превръзката — предложи тя.
Той се усмихна стеснително и ѝ подаде пакета. Тя му обърна гръб, докато Джордан обуваше чист черен панталон. Гледаше съсредоточено бедрото си. Одраскването на вълка не беше толкова лошо, колкото ѝ се бе сторило в пустинята. Проми внимателно раната, намаза я с антибактериален мехлем и сложи отгоре марля.
Джордан стоеше неловко близо, но поне вече беше с панталон.
— Превръзката изглежда доста добре. Да не си карала медицински курсове?
— В известен смисъл. Отраснах в общност, в която на външни лица се забраняваше да ни докосват, дори за да се погрижат за нас, когато сме болни.
Рядко ѝ се случваше да споделя с когото и да било тази част от живота си. Миналото ѝ бе пропито със срам — срам, че е била толкова лековерна, че не се е възпротивила по-рано. Навремето един психотерапевт ѝ бе казал, че това е често срещано чувство у освободилите се от хроничен тормоз и че може би никога няма да успее напълно да се освободи от него. Засега се бе оказал прав.
И въпреки това беше изпяла част от историята си на Джордан.
— Шантава работа — каза той.
Тя скри усмивката си.
— Доста сбито обобщение. Но навремето уменията бяха важни, тъй като бяхме съвсем изолирани.
— Аз пък израснах в царевично поле в Айова. Цял куп братя и сестри, непрекъснато в драскотини, с обелени колена, по някоя счупена кост.
Лека болка в лявата ръка ѝ напомни, че и тя беше преживяла последното. Но се съмняваше, че костите на братята и сестрите на Джордан са били чупени нарочно, за урок. Премълча. Не го познаваше достатъчно добре, за да говори за това.
До нея Джордан бършеше гърдите си.
Ерин се загледа в старата дървена врага, в каменния под, във всичко, само не и в него.
Той най-сетне взе чистата риза и я облече.
— Как се измъкна от онова място?
Ерин се зае да прибере медицинския комплект.
— Опитаха се да ме омъжат насила, когато бях на седемнайсет. Откраднах един кон и избягах с него. Никога не се върнах.
— Значи си изгубила връзка със семейството си? — Джордан се намръщи съчувствено по начина, по който би го направил човек с нормално, изпълнено с обич семейство.
— Да. Майка ми вече е мъртва. Баща ми също. Нямам братя или сестри. И ето ме сега тук.
Не знаеше как да сложи край на този разговор и се боеше, че изведнъж ще се раздрънка за баща си и сестричката си, която беше умряла само на два дни. И кой знае какво друго щеше да излее?
Стана и отиде до вратата. Може би беше по-добре да изчака в своята стая.