Ала не нощният хищник привличаше погледа ѝ. А момчето. Приличаше на брат ѝ Ищван и превръщаше смътното чувство за загуба в нещо по-осезаемо.
Първо беше изгубила Ищван.
А сега и Хунор.
Не можеше да изгуби Магор.
Вълкът положи масивната си муцуна на рамото ѝ. Тя му затананика приспивна песничка и се опита да измисли план. Може би трябваше да избяга в пустинята, да изчезне с Магор. Имаше достатъчно пари и скъпоценности в шкафа си, с които можеха да живеят комфортно години наред. Може би би успяла най-сетне да се освободи от сребърната клетка, в която беше държана от толкова време.
Сякаш някой беше прочел мислите ѝ. Тежка ръка почука на вратата ѝ.
Магор изръмжа и козината на гърба му настръхна като гребен.
Без да чака отговор, дебелата метална врата се отвори. Черни кубинки пристъпиха в стаята.
Тарек стоеше до самия праг, следван от брат си Рафик. Това бе дързък ход от негова страна.
Тя се изправи и повдигна брадичка, за да оголи гърлото си и Неговия знак.
Магор застана пред нея, още една линия на отбрана.
— Как смееш да влизаш без мое разрешение? — изсъска тя.
Тарек се усмихна и устните му се разтеглиха, разкривайки дългите му кучешки зъби.
— Смея, защото Той знае за неуспеха ти.
Рафик надничаше зад рамото на брат си, а в очите му сияеше злонамерена лудост.
Тарек ясно обясни причината за дръзкото си нахлуване. Беше надушил възможна промяна в командването и с прекрачването на прага ѝ заявяваше намерението си, подобно на куче, което препикава дърво.
— Получих указания от Него как да те убия при следващия ти провал.
От ликуващия поглед на Рафик ставаше ясно, че тази смърт няма да е нито бърза, нито безболезнена.
Батори запази спокойствие и с безстрастно изражение погледна Тарик в очите. Чудовищата на прага ѝ може и да бяха по-силни от нея, но пък тя бе далеч по-коварна. Показа самоувереността си и впери поглед в Тарик — докато най-сетне го принуди да отстъпи навън.
Вместо да я изплашат подобни заплахи само ѝ даваха сили и каляваха решимостта ѝ.
И Той знаеше, че ефектът ще бъде тъкмо такъв.
Докосна рамото на Магор.
— Време е отново да половуваме.
24.
Джордан се взираше от градината на покрива надолу към Стената на плача и хората, които се молеха пред нея. Млада майка беше повдигнала момиченце в набрана розова рокличка, което галеше камъка с мъничката си ръчичка. Приличаше на племенницата му Абигейл на същата възраст. Цели три години най-малката му сестра беше обличала малката палавница само в розово. След това Абигейл започна да избира сама дрехите си — кафяви. Майката долу притисна дъщеря си към гърдите си и целуна главата ѝ.
Двете нямаха никаква представа за стригоите.
Живееха в свят без чудовища.
Ала чудовищата бяха тук и Джордан вече го знаеше. Ако мисията се провалеше, всички останали също трябваше да се изправят срещу тях. Спомни си бързината, с която се бяха справили със собствените му отлично обучени хора.
Загледан как майката и детето се отдалечават от стената и тръгват към дома си, Джордан се мъчеше да потисне мислите за собственото си семейство. Особено за майка си. Беше претърпяла операция от мозъчен тумор миналия месец и все още беше крехка заради химиотерапията.
„Забрави Белиал, вестта за смъртта ти може да я убие от мъка.“
Въпреки това знаеше как тя би поискала да постъпи Джордан. Беше се метнал на майка си; преценката му за добро и лошо беше предадена от нея — от думите ѝ, от постъпките ѝ, дори от страданията ѝ. Беше постъпил в армията, за да служи на страната и сънародниците си отчасти заради нея. Вярваше в мотото на армията „Ще защитим народа си“.
Възпрепятстването на стригоите да управляват света си струваше ужасната цена. Нямаше да се поколебае да я плати. Семейството му не би очаквало друго от него. Екипът му вече се беше жертвал.
Взел решение, той тръгна обратно към масата.
Всичките му доводи звучаха благородно, ала той знаеше, че решението му отчасти се дължеше на начина, по който му се беше усмихнала Ерин, когато се събуди в хеликоптера, на това как се беше разтопила в обятията му долу. Не можеше да я остави на Рун и другите.
Застана до масата и хвърли на нея идентификационните си табелки.
— Участвам.
— Джордан... — Ерин се взираше в него, вътрешната борба между облекчението и страха беше изписана на лицето ѝ.
Той погледна табелките и се извърна. Когато ги получеха, родителите му щяха да помислят, че е мъртъв.