Таниел наблюдаваше как фелдмаршал Тамас вдига ръце пред себе си с дланите напред.
— Естествено, че не знаех — отвърна той. — Сутринта ще обясня.
— На екзекуцията! Що за преврат… — Дребосъкът забеляза Таниел. — Излез, това е личен разговор.
Таниел свали шапката си и се облегна на вратата.
— Но разговорът точно започваше да става интересен — възрази той, започнал да си вее с шапка.
— Кое е това момче? — обърна се дребосъкът към Тамас.
Момче? Таниел погледна към фелдмаршала. Тамас нямаше как да го очаква още тази нощ, но въпреки това възрастният човек не изглеждаше изненадан. Той нямаше навика да издава емоциите си. Интересно дали изобщо изпитваше емоции?
Тамас въздъхна.
— Радвам се да те видя, Таниел.
Наистина ли? Тамас не изглеждаше зарадван. През изминалите две години косата му бе започнала да проредява; сред брадата му сивото преобладаваше. Тамас остаряваше.
Таниел кимна бавно.
— Таниел, това е председателят Ондраус. Ондраус, запознай се с Отличника Таниел — рече Тамас и след миг мълчание добави — един от моите магове.
— Това не е място за едно момче. — В този момент Ондраус забеляза Ка-поел, спряла зад Таниел. — Или за диваци — додаде той след кратко колебание, изпълнено с присвиване на очи. Все още неубеден в онова, което бе видял, управителят промърмори нещо под нос.
Тамас бе представил Таниел като барутен маг. Това ли беше всичко, което той представляваше за фелдмаршала — пореден от войниците му?
Тамас понечи да каже нещо, само че Таниел го изпревари.
— Аз съм капитан от армията на Фатраста, барутен маг в служба на Адро. Известно ми е всичко за преврата. Мога да убия двама Привилегировани от два километра с единствен изстрел; на няколко пъти съм го правил. Далеч не съм момче.
Ондраус изсумтя.
— Значи това е твоят прословут син, Тамас.
Таниел прокара език зад зъбите си, загледан в баща си. Постъпи добре, като му напомни, Ондраус. Той има навика да забравя това.
— Таниел има пълното право да присъства тук — рече Тамас.
Ондраус продължаваше да разглежда Таниел; гневът му бе заменен от размисъл.
— Искам гаранции — рече той, когато отново се обърна към фелдмаршала. Емоциите бяха напуснали гласа му; сега разговорът бе станал изцяло делови. Това съдържаше нотка на заплаха, далеч по-смущаваща от предишния му гняв. — Останалите ще се ядосат не по-малко от мен, но ако ми позволиш да се запозная с кралските счетоводни книги преди екзекуцията, аз ще те подкрепя.
— Колко мило от твоя страна — сухо рече Тамас. — Ти си кралски магистрат, вече имаш достъп до тези книги.
— Не — възрази Ондраус с тон, с какъвто обикновено се обяснява нещо на дете. — Аз съм председател на градския съвет. Интересуват ме личните книги на Мануч. В продължение на десет години той харчеше като курва в бижутерски магазин. Възнамерявам да ги прегледам.
— Разбрахме се да отворим съкровищата му за бедните.
— След като аз прегледам сметките.
Тамас се замисли за момент.
— Така да бъде. Имаш време до екзекуцията. До пладне.
— Разбрахме се.
Ондраус се отправи към вратата, подпирайки се тежко на бастуна си. Пътьом той направи знак на едрия мъж да го последва. Двамата минаха край Таниел и изчезнаха в коридора.
— Той дори не се сбогува — отбеляза Таниел.
— За Ондраус светът се свежда до дебит и кредит — махна с ръка Тамас. Той се възползва от жеста си, за да подкани Таниел да влезе. Двамата се здрависаха.
По време на допира Таниел се взираше в очите на баща си. Дали възрастният човек щеше да го прегърне, както правеше с другарите си подир дълга раздяла? Но Тамас вече се мръщеше към стената, замислен над поредния проблем; Таниел подмина темата.
— Къде е Влора? — попита фелдмаршалът и любопитно погледна към Ка-поел. — По пътя за насам не се ли отби при нея в Илеман?
— Тя пътува с друга кола — рече Таниел, като се стараеше да задържа гласа си безизразен. Ето че Тамас действително се бе поинтересувал най-напред от нея. Не беше изненада.
— Седни — рече Тамас. — Трябва да говорим за много неща. За начало… Коя е тя?
Ка-поел бе оставила раницата и пушката на Таниел в ъгъла и разглеждаше стаята с известен интерес. До този момент тя не бе имала възможност да разгледа градовете на Деветте, защото тя и Таниел бяха пътували почти през цялото време, в бързането си да достигнат Адопещ.