— Херцог Елдаминз и неговите близки са арестувани по обвинение в измяна — обясни сержантът.
Гани пребледня, готова да припадне.
Стомахът на Нила се сви. Измяна. Подобно обвинение можеше да доведе до разпитването на целия персонал. Тя бе чувала за един ерцхерцог, племенник на Железния крал, замислял преврат. Ерцхерцогът бил изпратен на гилотината, заедно с всичките си близки и слуги.
— Вие сте свободна — каза сержантът. — Ние се интересуваме единствено от херцога и неговите близки. — Навъсено, той пристъпи към легена. — Ще трябва да си намерите нова работа. В действителност най-добре би било да напуснете града поне за няколко дни.
Военният отново захапа цигарата и повдигна чифт панталони от легена.
— Олем!
Сержантът се обърна към повикалия го войник.
— Намериха ли момчето? — попита Олем, забравил легена.
— Не. Фелдмаршалът е наредил да се явиш при него.
— Специално на мен? — усъмни се сержантът.
— Веднага докладвай на командир Сабон.
— Отивам — рече Олем и загаси цигарата си върху кухненската маса. — Вие дръжте Хитло под око; не му позволявайте да се занася с жените. Ако трябва да напълните ръцете на момчетата с плячка, сторете го.
— Но нали имаме нареждане да не…
— Момчетата така или иначе ще нарушат някои от заповедите. По-добре това да са онези нареждания, заради които няма да ги обесят.
— Разбрах.
Олем хвърли един последен поглед към кухнята.
— Съберете ценностите си и си вървете — рече той. — Херцогът повече няма да се върне.
Сержантът отново отдаде чест към Нила и Гани и излезе.
„Затова вземете каквото си искате“, довърши неизреченото Нила.
Гани ѝ хвърли един бърз поглед, преди да изчезне в коридора. Миг по-късно гувернантката вече търчеше нагоре по стълбите.
Нила извади ключа на иконома от скривалището му над камината и отключи шкафчето със сребърните прибори. Общата стойност на вещите, които тя бе скътала под матрака си, възлизаше на нищожен процент от тази на ценностите, които нахвърляше в един зеблен чувал.
Перачката изчака да се убеди, че войнишките гласове са затихнали, преди да извади Яков от легена. Тя му помогна да съблече нощната си риза и му подаде чифт мръсни панталони и ризата на един от пажовете. Дрехите му бяха малко големи, но пак щяха да свършат работа.
— Какво ще правим? — попита Яков.
— Ще те заведем на сигурно място.
— Ами госпожица Гани?
— Мисля, че тя повече няма да се върне.
— Ами мама и тате?
— Не зная — каза Нила. — Те биха искали да дойдеш с мен.
Тя загреба шепа изстинала пепел от огнището и я размеси с няколко капки вода.
— Стой мирен — заръча слугинята и се зае да замърсява лицето и косите му. След това го хвана за ръката и с нарамения чувал се отправи към задния вход.
В двора стояха двама войници. Нила се отправи към тях със сведена глава.
— Чие е това дете? — попита единият.
— Мое — отвърна Нила.
Войникът повдигна брадичката на Яков:
— Не прилича на херцогски син.
— Да ги задържим ли, докато намерим момчето? — каза другият.
— Сержант Олем каза, че сме свободни да си вървим — рече Нила.
— Върви тогава — разреши войникът. — И без теб си имаме достатъчно работа.
Глава четвърта
Адамат се прибра с карета, като за кочияш послужи един от войниците на Тамас. Пътуването беше дълго; сред притихналите улички на нощен Адро тревогите на инспектора придобиваха още по-голяма яснота. Страшно му се искаше да пристигне по-бързо… Но желанието му по никакъв начин не промени скоростта на каретата.
Източното небе бе започнало да изсветлява по времето, когато той най-сетне се озова пред входната си врата. Той прекоси двора припряно; изпусна ключовете си веднъж; едва при отключването можа да си поеме дъх.
Отвъд прага Адамат се опита да си припомни, че през живота си е виждал и по-лоши неща. Случващото се сега не можеше да надмине бунтовете в Октерзеен.
В бързината си той полуизрита вратата и се затича към втория етаж, прескачайки по две стъпала. Там започна да удря по всички врати, а когато достигна собствената си спалня, нейната врата блъсна широко.
Съпругата му повдигна глава от възглавницата и примижа насреща му. Сенките на лампата трептяха по лицето ѝ, обгърнати от ореол тъмна, къдрава коса.
— Колко е часът? — попита Фая.
— Някъде около пет — отвърна Адамат. Той усили пламъка на лампата и отметна завесите. — Ставай. Отиваш в дома ни в Офендейл.
Фая притисна завивките до гърдите си.
— Какво те е прихванало? Каква къща в Офендейл?