— Да. Ще ви бъде малко тясно, но пък уютно. И ще бъдете в безопасност. Спомняш ли си тайните ни фрази? В съседния град има поща. Ще пиша на Сади да ви носи писмата.
— Нужни ли са чак такива мерки? — попита Фая. — Нали става дума за бунтове?
— Фелдмаршал Тамас е опасен човек. Аз… — Той замълча. — Просто предпазна мярка.
— Пази се.
Адамат отново целуна съпругата си, след това се приведе във всяка от каретите, за да целуне всяко от деветте си деца. А пред Астрит приклекна на пода, за да я погледне в очите.
— Ще заминете за няколко седмици. В града няма да е безопасно за деца.
— А ти защо няма да дойдеш? — попита момичето.
— Трябва да помогна отново да стане безопасен. — Той си спомни онези тела, изваждани от канавката, и неволно потръпна.
— Студено ли ти е? — попита Астрит.
Адамат я помилва с пръст по бузата.
— Да. Много е студено. Затова ще се прибирам, преди да съм настинал. Желая ви леко пътуване!
Той затвори вратата на каретата и остана на улицата, докато двете коли не изчезнаха зад ъгъла. Фая щеше да му липсва по много причини. Тя беше негова партньорка не само в личния, но и в служебния живот — тя разполагаше с множество приятели и познати, от които умееше да се сдобива с информация, недостъпна дори за опитния Адамат.
Инспекторът се отправи обратно към дома, но поспря за момент, защото различи движение от отсрещната страна на улицата. Млад мъж в дълго палто се отдели от сенките и се отправи в противоположна на каретите посока. Той хвърли бърз поглед към Адамат, преди да ускори крачка.
Адамат остана загледан в него, за да се убеди, че непознатият е почувствал погледа му. Несъмнено ставаше дума за един от главорезите на Палагий, а много скоро инспекторът щеше да получи вести и от самия си заемодател.
Той се върна обратно в къщата, заключи вратата след себе си и се отправи към кабинета си. Там приготви хартия за писма.
Във време, когато светлината на слънцето вече докосваше прозорците на кабинета, издигнало се над планините, Адамат съставяше последното писмо. В този момент ръката го болеше от писане, а от свещта му бе останала нищожна угарка. Той се прозина и си позволи за момент да отпусне ума си. В този миг дочу метално стържене.
Мъжът изсипа писмата в едно от чекмеджетата на бюрото и го заключи, след което взе бастуна си и със завъртане в противоположни посоки отключи скритото острие. Подир това безшумно запристъпва, заслушан.
Той достигна страничната врата, отвеждаща до дворчето между неговата и съседната къща. До тази градина, покрита с дървена решетка, можеше да се стигне както през този вход, така и през малък коридор между постройките, ограден от заключена порта.
Адамат рязко отвори вратата, стиснал бастуна си. Насреща му стояха трима непознати. Двама от тях носеха захабените палта и простовати шапки на улични работници. Коленете и ръкавите на единия работник бяха покрити с мазни петна — най-вероятно той работеше като огняр. Вторият, опитвал се да насили ключалката, носеше прекалено широки дрехи — обичайната практика на престъпниците, опитващи се да станат трудни за описване.
Третият мъж носеше скъпи дрехи — сив балтон над черна жилетка. Блясъкът на обувките му подканяше човек да ги използва като огледало, докато си мие зъбите.
Коленичилият се взираше глупаво в Адамат.
— След като ще вдигате толкова шум, направо да бяхте почукали на вратата — рече инспекторът. С въздишка той отпусна бастуна и се обърна към най-добре облечения. — Защо си дошъл, Палагий?
Палагий изглеждаше изненадан от появата му. Той намести очилцата си, чиито кръгли стъкла бяха по-склонни да почиват сред пълничките му бузи, отколкото върху носа. Той имаше особен вид; човек, който би бил по-подходящ за циркова изява. Шкембето му преливаше над колана, а в същото време крайниците му бяха клечави. Тази несъразмерност му придаваше вида на огромно гюле, към което някой е прикрепил пръчици.
Палагий беше отдавнашен бандит, притежаващ достатъчно безскрупулност, за да се издигне до законен бизнес, но не и достатъчно интелигентност, за да загърби тъмното си минало. Подобаващо за един банкер.
Адамат веднага си припомни досието му.
— Говореше се, че си изфирясал от града — обясни Палагий.
— Искаш да кажеш, че онзи мелез, който през последните две седмици виси край дома ми, ти е подшушнал това.
— Имам си причина да те държа под око. — Той изглеждаше раздразнен, че длъжникът му не е избягал.
Адамат отново въздъхна и загледа как Палагий скърца със зъби. Банкерът мразеше, когато не го вземаха сериозно. В това отношение той по нищо не бе променил някогашната си личност на лихвар.