— Влора с него ли е?
Сабон сви рамене.
— Да се надяваме, че тя ще се появи скоро. Все още ни предстои работа. — Тамас повдигна ръка, за да пресече възраженията още в зародиш. — А Таниел ще почива, когато приключим с преврата.
— Онова, което трябва да се направи, ще бъде направено — тихо рече Сабон.
И двамата утихнаха, замислени за погиналите си другари. Едва след няколко секунди Тамас видя усмивка да изниква върху сбръчканото черно лице на спътника му. Деливецът бе изнурен и напрегнат, но пак излъчваше сдържана радост.
— Ние успяхме.
Тамас отново огледа телата на приятелите си. На войниците си.
— Да. Успяхме. — Фелдмаршалът извърна поглед.
В ъгъла стоеше картина с позлатена рамка и сребърен триножник — както подобаваше на един член на кралската кабала. Платното изобразяваше Закари в разцвета на силите му — младеж с широки рамене и суров взор.
Закари трябваше да е намерил смъртта си мигновено — именно така беше насочил куршума си Тамас. А макар и с простреляна глава, безжизненото му гърло бе изрекло същите думи.
— „Не престъпвайте Обета на Крезимир.“
Сенка бе пребледнял като мим при чуването на тези думи от първия Привилегирован. Той бе поискал от Тамас да призове Адамат направо тук, в самата сцена на делото им. Тамас се надяваше, че Сенка греши. Надяваше се, че инспекторът ще потвърди това и няма да открие нищо.
Той напусна крилото на кабалистите, следван от Сабон.
— Ще ми трябва нов телохранител — отбеляза Тамас. Чувстваше се виновен да говори за това, докато тялото на Лайош още не беше изстинало.
— Отличник? — уточни Сабон.
— Не мога да си позволя това. Не и сега.
— Сещам се за един подходящ Чудак. Казва се Олем.
— Войник ли е? — попита Тамас. Името му се струваше познато. Той повдигна ръка на нивото на очите си. — Толкова висок? Рус?
— Да.
— Каква е неговата чудатост?
— Никога не се нуждае от сън.
— Това е полезно.
— Определено. Освен това той има развито трето око, така че ще може да усеща Привилегированите. За екзекуцията вече ще съм ти го изпратил.
Един Чудак не би бил полезен колкото барутен маг. Чудаците бяха по-често срещани; техните умения по-скоро представляваха талант, отколкото проява на магическа способност. Но пък човек, който умееше да долавя магията, пак щеше да му бъде полезен.
Той доближи залостените врати на параклиса. Двама от войниците му изникнаха от сенките край стената, с готови за стрелба мускети. Тамас им кимна и посочи вратата.
Единият войник изтегли ножа си и пъхна острието между двете крила.
— Спуснал е резето — заяви той, — но не си е направил труда да струпа нещо отвъд. Не е особено досетливо.
Едно движение нагоре отмести преградата; заедно с другаря си той отвори вратата.
Параклисът бе огромен, подобно на останалите помещения в двореца. Но съществуваше и разлика: той бе пощаден от ежегодните кралски прищевки, свързани с промяната на обзавеждането; по тази причина залата и днес притежаваше вида, който бе притежавала преди двеста години. Таванът бе смайващо висок, приютил под себе си балкони за висшите благородници — те се издигаха на средата между него и пода, издадени над стените. Самият под бе покрит с мраморна мозайка, а таванът носеше панелните образи на светците, които основаваха Деветте държави под бащинския поглед на бог Крезимир.
В предната част на свещената зала бяха разположени два олтара, издигнати над пейките, край амвон от черно дърво. Първият олтар, по-малък, бе посветен на Адом, светец-покровител на Адро. Вторият, по-голям олтар, обграден с мрамор и покрит със сатен, бе посветен на Крезимир. Зад този олтар се бяха свили Мануч XII, владетел на Адро, и неговата съпруга Наталия, херцогинята на Тарония. Наталия се взираше зад и над олтара, движеща устни в безмълвна молитва към Въжето на Крезимир. Мануч бе пребледнял, със зачервени очи и стиснати устни. Неговият отчаян шепот бе насочен към диоцела, и секна при появата на Тамас.
— Почакайте — извика диоцелът и повдигна ръка, защото кралят бързо прекоси стълбите и решително закрачи към Тамас. Старческото лице на свещенослужителя бе напрегнато; одеждите му бяха намачкани заради бързането, с което бяха облечени.
Тамас наблюдаваше как Мануч крачи към него. Фелдмаршалът веднага забеляза придържаната зад гърба ръка — макар че яростната смесица от чувства, изникнала върху младото и изтънчено лице, бе достатъчен признак. Благодарение на усилията на придворните кабалисти Мануч изглеждаше на не повече от седемнадесет, наполовина по-млад от същинската си възраст. Тази изкуствено поддържана младост целеше да подчертава вечността на монархията, но на практика създаваше впечатлението за незрялост. Тамас се затрудняваше да се отнася сериозно към подобен младеж.