Докато се храниш сам.
Мери Лус беше медицинска сестра на болната си майка, която бе умряла ужасяващо и твърде млада. Мери Лус беше боледувала от рак и бе останала безплодна след химиотерапията. Мари Лус беше призрак в покрайнините на живота, сянка, която минаваше незабелязана през стаята, алегория за това как не искаш да свършиш.
А после животът ѝ се беше променил по възможно най-добрия начин. А сега? Тя бе точно там, където никога не се бе осмелявала да си мечтае да бъде.
И, да, тази неочаквана съдба идваше с немалка доза посттравматичен стрес. По дяволите, понякога, когато се събудеше до невероятно привлекателния си съпруг вампир, и особено сега, когато отидеше на пръсти в съседната спалня, за да нагледа Бити, очакваше да се събуди и да се върне обратно в кошмара на истинския живот.
Ала, не, помисли си, докато оставяше снимката на мястото ѝ. Това бе истинският живот. Тук и сега, това бе нейната история.
И тя беше невероятна. Така изпълнена с обич, семейство и щастие, че сякаш слънцето живееше в гърдите ѝ.
Те всички бяха борци, оцеляващи — тя, Рейдж, Бити. Тя се бе преборила с болестта си. Рейдж — с проклятието, с което бе принуден да живее. Бити — с невъобразимия домашен тормоз, който двете с нейната мамен бяха понесли от ръцете на рождения ѝ баща. Трите им живота се бяха пресекли за първи път тук, в „Убежището“, когато Бити и майка ѝ бяха дошли, търсейки подслон. А после майка ѝ бе умряла, оставяйки я сираче.
Възможността да осиновят момиченцето бе изглеждала прекалено хубава, за да е истина. Понякога все още изглеждаше така.
Ако само можеха да изкарат този шестмесечен период на изчакване и осиновяването станеше факт, Мери отново щеше да диша спокойно. Поне не се бяха появили роднини. Въпреки че в началото Бити беше говорила за някакъв чичо, майка ѝ никога не бе споменала да има брат или какъвто и да било кръвен роднина, нито при постъпването си в „Убежището“, нито през последвалите сесии на терапия. Съобщенията, качени в затворени групи във фейсбук и яху, не бяха донесли никакъв резултат.
И Мери се надяваше това да си остане така.
И като стана дума за това, Мери включи компютъра и сърцето задумка в гърдите ѝ, изпращайки нездрава топлина по тялото ѝ. В света на социалните мрежи тя не беше просто аматьор, а същинска анти-Кардашиян, и все пак всяка нощ — макар и само веднъж тя влизаше във фейсбук.
И се молеше да не открие нищо.
Групата, която проверяваше, бе посветена единствено на вампирите, а членовете ѝ бяха ограничени в рамките на расата. Създадена от Ви след нападенията и поддържана от персонала на Фриц, тя бе възможност за членовете ѝ да говорят за всичко — от местоположенията на различни скривалища (винаги закодирани) до гаражни разпродажби.
Мери прегледа постовете от последните двайсет и четири часа и изпусна рязко дъха си. Нищичко.
От облекчението стаята сякаш се завъртя около нея, поне докато не отвори групата в яху. Рецепти за готвене в тенджери под налягане. Плетаческа група, която се събираше… ръчни снегорини за продан… въпрос за това къде да се ремонтира компютър…
Също нищо.
— Благодаря ти, Господи — прошепна Мери и отметна още един ден върху стенния си календар.
Беше краят на декември, което означаваше, че бяха минали почти два месеца. Дойдеше ли май? Можеха да продължат напред.
Докато ударите на сърцето ѝ се успокояваха, Мери се зачуди как, по дяволите, щеше да понесе това компютърно изпитание още сто и трийсет пъти, или колкото точно оставаха. Нямаше обаче друг избор. Добрата новина бе, че успяваше да се удържи да го прави само по веднъж на нощ. В противен случай щеше да бъде на проклетия си телефон на всеки петнайсет минути.
Трябваше обаче да постъпи справедливо спрямо онзи, който може би бе там някъде. Да лишиш от родителски права кръвни роднини, бе нещо сериозно и без съвременен прецедент сред расата. Тя, Мариса, като глава на „Убежището“, Слепия крал Рот и Сакстън, неговият адвокат, бяха принудени да измислят процедура, която да осигурява достатъчно дълъг период на предизвестие.
Само че чувствата нямат период на изчакване и майките и татковците, които обичат децата си, не могат да нагласят скоростта на сърцата си.
Сякаш можеше да чете мисли, Мариса подаде глава през отворената врата.
— Има ли нещо?
Мери се усмихна на своята шефка и скъпа приятелка.