— Нищо. Кълна се, никога не съм очаквала месец май с по-голямо нетърпение.
— От самото начало имам добро предчувствие за това.
— Не искам да урочасам нещата, така че няма да кажа нищо. — Мери отново се съсредоточи върху календара. — Хей, утре вечер няма да дойда на работа. Бити е на преглед.
— А, да. Успех! Жалко, че трябва да ходите чак до клиниката на Хавърс.
— Доктор Джейн твърди, че не разполага с достатъчно добри познания. Очевидно педиатрията при вампирите е нещо сериозно.
Мариса се усмихна меко.
— Е, нещата между мен и брат ми може и да са сложни, но никога не съм се съмнявала в способността му да осигурява добра грижа за пациентите си. Бити не би могла да бъде в по-добри ръце.
— Определено бих предпочела да я задържим в клиниката на тренировъчния център. Ала в крайна сметка единственото, за което ни е грижа, е онова, което е най-добро за нея.
— Именно това те прави добър родител.
Мери погледна гривната си.
— Абсолютно.
3
— Елиз! Не ми казвай, че си била в университета!
Докато изскачаше от кабинета си, баща ѝ приличаше на разярен бик, доколкото това бе възможно за един тънък като вейка, изискан аристократ. Всъщност по-скоро беше като европейски принц, опитващ се да привлече вниманието на иконома си. Все пак Феликс Млади беше непривично зачервен и бе пропуснал да закопчае сакото си, докато се втурваше към нея иззад бюрото.
Ако беше от простолюдието, щеше да мята мебели във въздуха, докато сипе низ от цветисти ругатни.
Докато Елиз стоеше насреща му, в главата ѝ зазвуча онази реплика от „Военнополева болница“: Лицата на Уинчестъровци не се обливат в пот, а се оросяват от влага. А лицата на Уинчестъровци не се оросяват от влага.
Или нещо такова. Как да не харесваш Чарлс Емерсън Уинчестър III.
— Чакам обяснението ти!
Имаше няколко начина, по които би могла да се оправи с това, предположи тя. Да отрича, отрича, отрича, но с раницата на рамото и проклетите снежинки в косата, както и с факта, че му беше казала, че ще си остане в стаята и ще чете, нямаше да е лесно, освен това тя ненавиждаше лъжите. Можеше просто да го подмине, но това беше недопустимо — беше добре възпитана, което означаваше, че не можеше да бъде груба с по-възрастните от нея.
Така че ѝ оставаше единствено вариант номер три.
Истината.
— Отновоходявуниверситета. — Когато баща ѝ се намръщи и се приведе към нея, тя повиши глас и забави темпото: — Да, отново ходя в университета.
Баща ѝ притихна, шокиран, и тя се вгледа в него така, сякаш беше непознат. Имаше патрицианско лице, правилните му черти бяха размити от аристократичното потекло дотам, че макар да си даваш сметка, че беше от мъжки произход, сексуалната му принадлежност беше шепот, не вик. Косата му беше тъмна, докато в нейната имаше руси кичури, очите му бяха светлосиви, не сини. За сметка на това дикцията им беше съвършено еднаква, също като добрата стойка, овладяното държание и ценностната им система.
Така че, да, Елиз имаше чувството, че е извършила нещо нередно. Въпреки че беше преминала през преобразяването си и беше пълнолетна, особено според човешките стандарти, и не бе сторила нищо по-безразсъдно от това да седи в една тиха библиотека и да оценява курсови работи.
— Да не би… да не си… как можеш… — Мина известно време, преди баща ѝ да успее да изкара цяло изречение. — Забраних ти да ходиш там! След нападенията изрично ти казах, че не е безопасно и че не ти е позволено да ходиш! И то преди…
Елиз затвори очи. Последното изречение остана недовършено, защото ставаше дума за Онова-За-Което-Не-Говорим.
Името на Алишън не бе изричано на глас от нощта, в която бяха научили, че е починала. Дори не бяха провели церемония за преминаване в Небитието за нея.
— Е! — настоя той. — Какво ще кажеш в свое оправдание?
— Съжалявам, татко, но…
— Как може да си толкова безотговорна! Ако майка ти все още беше жива, щеше да получи удар! Колко време продължава това?
— Една година.
— Една година?
В този момент икономът се появи забързано от задната част на къщата, сякаш беше чул суматохата и се притесняваше, че някой луд е нахлул в имението, за което той беше отговорен. В мига, в който зърна баща ѝ обаче, догенът даде на заден ход с бързината на мишка, натъкнала се внезапно на котка.
— Правиш го от година? — изсъска баща ѝ с треперещ глас. — Как… лъгала си ме? Толкова дълго?
Елиз свали раницата и я сложи между краката си.
— Татко, какво можех да сторя?