— Да стоиш тук! В Колдуел е опасно!
— Но нападенията приключиха. А дори докато се случваха, убийците нападаха вампири, не човеци. Това е човешко учебно заведение…
— Човеците са диваци! Знаеш колко много се нараняват един друг! Виждаш го по новините — оръжията, насилието! Дори да не си била преследвана заради това че принадлежиш към друг вид, можеше да станеш случайна жертва!
Елиз вдигна очи към високия таван, мъчейки се да намери правилната комбинация от думи, която да накара всичко това да отмине.
— Няма да говорим тук. — Баща ѝ понижи глас. — В кабинета ми. Веднага.
Посочи рязко с пръст към отворената врата и Елиз вдигна раницата и се отправи натам. Баща ѝ само дето не замарширува след нея и тя изобщо не се учуди, когато чу покритата с дърворезба врата да се затръшва зад тях.
Стаята беше прелестна, в огнището припукваше огън, жизнерадостна светлина танцуваше по кожените кресла, първи издания красяха махагоновите полици, картини с маслени бои на ловджийските кучета, които баща ѝ беше притежавал в Древната страна, висяха по стените.
— Седни — сопна се, макар и не силно.
Елиз знаеше точно къде се очаква да седне, така че отиде до старинното кресло срещу писалището му и се отпусна в него, без да пуска раницата си. Последното, което искаше, бе той да ѝ я вземе.
Насред тази конфронтация, раницата символизираше свободата ѝ.
Феликс се настани зад бюрото и сплете пръсти, сякаш се мъчеше да се овладее.
— Прекрасно знаеш какво се случва, когато една жена излезе от дома си без надзор.
Елиз отново вдигна очи към тавана, заповядвайки си да говори тихо.
— Аз не съм като Алишън.
— Излизаш в света на човеците. Досущ като нея.
— Знам къде е ходила тя. Не е било в университета, татко.
— Няма да обсъждаме подробностите. Онова, което ще направиш, е да ми се закълнеш, тук и сега, че никога вече няма да предадеш доверието ми. Че ще си стоиш у дома и…
Елиз се изправи рязко, преди да осъзнае, че се е раздвижила.
— Не мога да пропилея живота си, като си седя вкъщи нощ след нощ, без да ходя никъде и да правя нищо, освен да бродирам. Искам да получа научната си степен, искам да завърша онова, което започнах! Искам да имам живот!
Баща ѝ потръпна, като че ли беше толкова изненадан от избухването ѝ, колкото и тя. За да омекоти проявеното неподчинение, Елиз отново се отпусна в креслото.
— Съжалявам, татко. Не исках да говоря прибързано, просто… Защо не можеш да разбереш, че искам да бъда свободна, за да живея?
— Не си се родила за това и ти го знаеш. Винаги съм бил снизходителен с теб, но това време отмина. Ще поканя подходящи мъже за обвързване…
Елиз отпусна тежко глава.
— Искам повече от това, татко.
— Първата ти братовчедка е мъртва. След като родителите ѝ изгубиха сина си в нападенията! Всяка нощ виждаш страданието им в тази къща! Нима искаш да ме сполети същото? Толкова малко ли те е грижа за мен, че искаш да скърбя за собствената си дъщеря, след като вече изгубих своята шелан?
Преглъщайки един стон, Елиз се загледа в бюрото. Предметите върху него — сребърните рамки, в които имаше снимки на нея и майка ѝ, химикалките в поставките, пепелникът, в който почиваше една от лулите му — ѝ бяха познати като петте ѝ пръста, неща, които винаги бе познавала. Те бяха част от комфорта на дома, символи на сигурността, която едновременно ценеше и от която искаше да избяга.
— Е? — каза баща ѝ. — Това ли искаш за мен?
— Това, което искам, е да говорим за нея. — Елиз се приведе напред. — Никой никога не говори за Алишън. Дори не знам как е умряла. Пейтън дойде и говори с трима ви зад затворени врати и в следващия момент стаята ѝ е заключена, леля е на легло, а чичо прилича на зомби. Никаква церемония за преминаване в Небитието, никакъв траур, само тази бездна, зейнала между нас насред всеобщото страдание. Защо не можем просто да бъдем откровени и…
— Не става дума за братовчедка ти!
— Името ѝ е Алишън. Защо не можеш да го изречеш?
Тънките устни на баща ѝ станаха още по-тънки.
— Не се опитвай да ми отвлечеш вниманието от истинския проблем. Който е това, че си ме лъгала, докато си се излагала на опасност. Станалото с братовчедка ти е в миналото. Няма какво да се обсъжда.
Елиз поклати глава.
— Толкова грешиш. И ако ще се опитваш да използваш като довод каквато и трагедия да я е сполетяла, най-добре ми кажи какво се е случило наистина.
— Нищо не съм длъжен да ти обяснявам. — Баща ѝ удари с юмрук по бюрото, при което една от снимките в рамка подскочи. — Ти си ми дъщеря. Това е достатъчно само по себе си.