— Защо толкова се страхуваш да говориш за нея?
— Този разговор приключи.
— Да не би да е, защото смяташ, че си е получила заслуженото? — Елиз си даваше сметка, че тялото ѝ започва да трепери, докато най-сетне изричаше на глас онова, което си мислеше от седмици. — Никой в тази къща не казва нищо, защото не одобрявахте държанието ѝ, и фактът, че тя умря заради него, ви изпълва не с тъга, а с гняв? Гняв, защото се боите от възможните социални усложнения за рода ни?
— Елиз! Не сме те възпитали да…
— Алишън излизаше нощем. Срещаше се с мъже, които не бяха от нашата класа, и общуваше с човеци…
— Достатъчно!
— … а сега е мъртва. Кажи ми откровено за какво се тревожиш наистина — да не пострадам или да не посрамя теб и рода ни? Една различна жена, в чийто живот има трагично събитие, в крайна сметка би могла да бъде простена, ала две? Никога. Това ли е твоята истина, татко? Защото, ако е, ми се струва далеч по-грозна от желанието ми да получа образование.
Акс си тръгна от „Ключовете“ с миризмата на човешката жена, полепнала по кожата му. Излезе от лабиринта от постройки, вдъхна свежия студен въздух и почувства прегрялото си тяло да вдига пара под наметката му. Малки снежни вихрушки се сипеха от гъстите облаци, а около него градът кипеше от живот, сирени пищяха в далечината, музиката откъм клуба пулсираше приглушено, грохот от трафик долиташе от Северната магистрала.
Искаше да се прибере и да вземе душ, да отмие всяка следа от мръсния, гнусния секс, който бе правил по цялото ѝ тяло, ала нямаше време.
Скри се в гъстите сенки, махна новата черепна маска, която си беше направил, и я скри в плаща си. След това го откачи от рамото си, измъкна тесен черен потник от друг вътрешен джоб и го нахлузи през главата си. Оръжията му бяха скрити в други отделения и той ги извади. Въоръжи се, събра наметката и я сгъна, така че тя се превърна в най-обикновено палто до коленете.
Миг по-късно се дематериализира и възвърна физическите си очертания в една задна уличка дълбоко в сърцето на най-гадната част на Колдуел.
Не беше пръв от съучениците си. Пейтън и Бун вече бяха тук, застанали под едно противопожарно стълбище. Бяха облечени в черни дрехи и също толкова тежковъоръжени, колкото Акс, ала за разлика от него не миришеха на секс.
А Пейтън не миришеше на трева и пиячка. Същинско чудо.
Другият мъж се усмихна.
— Забавлявал си се?
— Ни най-малко. — Акс плесна длан в неговата, а после стори същото и с Бун. — Къде са останалите?
Пейтън се усмихна, оголвайки вампирските си зъби. Беше като излязъл от Наръчник за съвършено възпитание и точно типът копеле, който Акс мразеше по принцип. Богат, русокос, с грижливо поддържани нокти и цивилно облекло, което сякаш беше излязло от филма „Зулендър“, Пей-пей беше истински трън в задника. Единственото, което го спасяваше? Беше страхотен стрелец и или прекалено арогантен, или прекалено глупав, за да разбира докъде се простират възможностите му: по време на тренировки се биеше също толкова яростно, колкото и останалите, поемаше прекалено големи рискове за себе си и своята безопасност и беше толкова неудържим, че всичко, за което Акс беше в състояние да мисли, беше ламборгини, което беше изгубило половината си колела, по-голямата част от шасито и спирачките си.
И се носеше право към тухлена стена.
Така че, да, Пейтън, първородният кръвен син на Пейтън, беше изключението, което доказваше, че аристократите-нямат-място-на-бойното-поле.
Въпреки това Акс не беше особено гъст с копелето.
Не беше особено гъст с никого.
Бун, от друга страна, беше пълна противоположност на Пей-пей. Тих, огромен и необикновено надарен във физическо отношение, той беше приклекналият тигър на групата, хищникът, който странеше от всички и се държеше в сенките, онзи, който бе най-вероятно да се хвърли на гърба ти и да ти пререже гърлото с нож, който дори не си подозирал, че държи в ръката си. Акс беше почти сигурен, че някой или нещо здравата бяха прецакали Бун в миналото. При всичкото му външно спокойствие, Бун никога не беше напълно отпуснат или непринуден. Независимо дали четеше нещо на айфона си, слушаше музика в автобуса или чакаше заповедите на братята, винаги оставяше чувството, че знае къде се намира всеки един наоколо.
Сякаш очакваше атака… и проклет да бе, ако позволеше някой да го надвие.
Дръж под око тихите води, смяташе Акс открай време. Преди копелето да реши да се вживее в ролята на Мрачния жътвар.
Крейг и Парадайз бяха следващите, които пристигнаха, облечени в черно и покрити с оръжия. Двамата бяха не по-малко отдадени един на друг от която и да било обвързана двойка, ала не бяха лигаво сантиментални нито в часовете, нито извън тях. И слава богу!