Може би най-сетне щяха да получат шанс да се бият наистина.
Десет минути по-късно започнаха да си поглеждат часовниците, първоначално — скришом, но постепенно — с все по-голямо раздразнение.
Акс не си правеше труда да гледа своя. Бяха дошли на уреченото място, в уречения час. Братята щяха да се появят, когато са готови.
Обаче, дяволите да го вземат, здравата започваше да се изнервя.
Погледна надолу в уличката. Снегът започваше да вали сериозно, ала теченията на вятъра над тези нагъсто построени четири — и пететажни празни клетки за човеци означаваха, че нищо не проникваше в лабиринта от задни улички между изоставените сгради. В далечината продължаваха да вият сирени, сякаш човешките шофьори на линейки и ченгетата играеха на криеница със завързани очи. Никакви хора не минаваха наоколо, тъй като нямаше за какво да идват насам, нито дори за да си купят наркотици.
Те се продаваха малко по на запад. На около три пресечки от тук.
Акс знаеше, защото си беше купувал…
Изстрелите дойдоха от всички посоки.
Отпред. Отзад. Отгоре.
Акс се метна настрани, за да избегне куршумите, които засвириха покрай ушите и задника му, и моментално съжали, че не му беше хрумнало да извади оръжията си. Бяха ги учили на това. Проклятие.
Докато се претъркулваше по неравния паваж, опита да извади пистолетите си, но то бе като да се мъчиш да уловиш топка за тенис, докато пропадаш в пукнатина в ледник: палтото му се развяваше около него, оплиташе се в ръцете му и го удряше през лицето, а крайниците му бяха непохватни и некоординирани, докато се опитваше да опази живота си.
Незнайно как успя да се добере до една плитка ниша в стената, извади пистолетите си и се опита да прецени дали стрелбата беше тест, или дело на врага. Не беше сигурен. Не виждаше нищо, не можеше да подуши почти нищо. Все още хвърчаха куршуми. Нямаше представа къде да се прицели, как да постъпи, какво изобщо става.
Хаосът беше неочакван. Също като неспособността на мозъка му да прецени дали всичко се случва като на забавен каданс, или със светкавична скорост. А после един куршум мина толкова близо до лицето му, че опари връхчето на носа му.
Майната му, реши Акс, докато се обръщаше рязко.
С едно бързо движение заби рамо във вратата зад себе си, правейки прогнилото дърво на трески. Докато политаше назад, Ново притича покрай него и той стисна ръката ѝ и я издърпа вътре със себе си. Двамата заедно се приземиха върху цимент, мек като маса в моргата, с преплетени ръце и крака, замръзнали за частица от секундата в изненада.
Миг по-късно вече бяха на крака и както ги бяха учили, долепиха гърбове и вдигнаха оръжия, образувайки най-добрата защитна единица, на която бяха способни. Очите на Акс горяха, докато се мъчеха да различат нещо, ала мракът беше непрогледен. Ушите му запълниха сетивната бездна, изолирайки и изключвайки звуците от куршуми и от движещи се по уличката тела, за да се фокусират върху…
Нещо капеше вляво от тях. Ново дишаше също толкова тежко, колкото и той. Освен това чуваше ударите на сърцето си.
Каквото и да беше това място, то миришеше на застоял въздух и дванайсет вида плесен, което означаваше, че не беше отваряно от…
— Щрак, вие сте мъртви.
Тихите думи бяха съпроводени от дулото на пистолет, опряно в слепоочието му. А ако се съдеше от начина, по който Ново ахна, Акс бе готов да се обзаложи, че и на нея ѝ бяха заврели пистолет в лицето.
— Мамка му — измърмори Акс.
— Аха — заяви братът Рейдж, без окото му да трепне от ругатнята. — Никой от вас няма да слезе за Първото хранене утре сутринта. Провалихте се на първия си полеви тест.
4
Понякога е по-добре просто да си тръгнеш.
Не че Елиз се чувстваше по-добре след конфронтацията с баща си. Но поне докато си седеше в спалнята, взирайки се в отражението си в огледалото на тоалетката, имаше утехата, че нещата не бяха още по-лоши.
Което, като се имаше предвид какво му беше наговорила…
Какво щеше да последва? Да подпали къщата?
Само че действително мислеше всяка от думите си. Никоя от тях не беше някаква демонстрация или опит да му отклони вниманието. И може би ако бяха различни баща и дъщеря, суровите неща, които бе изрекла, щяха да отворят вратата към една по-голяма близост, към прошка и споделена скръб.
Вместо това беше последвал гняв и от двете страни и сега баща ѝ щеше да напише прошение до краля с молба тя да бъде сложена под изолация. А преди си беше мислила, че има проблеми. Ако прошението бъдеше прието — а като се имаше предвид положението на баща ѝ в глимерата, нямаше причина да не бъде — тя нямаше да има никакви права. Щеше да се превърне във физическо притежание на баща си, като лампа или кола. Или тостер.