— Благодаря. Слушай, Трой, не искам да бъда груба, но…
— Значи, това е съвсем различна култура за теб.
— И представа си нямаш — измърмори Елиз, оголвайки вампирските си зъби пред огледалото. — Напълно различна.
— Е, какво ще правиш? Искам да кажа, ще се върнеш ли изобщо? И не те питам само защото си ми асистент. Мога ли да помогна с нещо? Навярно бих могъл да поговоря с него…
— Не, не. Честно, това би било… — Ако баща ѝ знаеше, че общува активно с един човек? Че може би дори обмисля да излиза с него? Вериги в мазето. — Не знам. Точно сега нещата не изглеждат никак добре за мен.
Проблемът с това да умреш наужким по средата на тренировъчно упражнение? В края на сесията наистина се чувстваш умрял.
Или поне толкова близко подобие, колкото е възможно, докато все още имаш пулс.
От Акс се изтръгна стон, докато лежеше по гръб с вдигнати във въздуха крака на пода на изоставената постройка. До него Ново беше в същата поза, с гръб върху студения цимент, пети на около двайсетина сантиметра над пода и длани, долепени до хълбоците. Всеки мускул в телата и на двамата трепереше дотам, че зъбите на Акс тракаха, а по лицето му струеше пот.
Поне те не бяха единствените, които получаваха урок.
Всички бяха „убити“, дори Крейг.
Братът Рейдж премести светлината на фенера си от Акс и Ново към Парадайз и Пейтън, които правеха лицеви опори, а след това към Бун и Крейг, които изпълняваха коремни преси.
Когато ставаше дума за подобни изпитания, правилото бе, че стигаш до пълно изтощение, никой не искаше да се предаде пръв. Макар че тялото му беше сгърчено като в юмрук от болка, Акс пусна мозъка си на свобода, оставяйки го да се върне в „Ключовете“, към онова скеле, човешката жена и публиката. Съсредоточи се върху подробностите, как я усещаше под ръцете си, вкуса на устата ѝ, мощните тласъци на секса. В това нямаше нищо емоционално; ако последното, което беше направил, преди да дойде на тренировка, бе да размени местата на гумите на колата си, щеше да мисли за гаечни ключове, радиални гуми и джанти.
Спомняше си всичко, което можеше, и…
Ослепителната светлина от фенера на Рейдж плисна върху лицето му като киселина.
— Бкдв нбх, коу двн скфг.
Акс се опита да процеди едно Какво?, но то бе като да промуши автобус през ключалка.
Рейдж се наведе и заговори бавно.
— Може да спреш, синко. Достатъчно. Всички останали вече се отказаха.
Беше като да освободиш парче ластик, след като си го опънал до краен предел. Тялото му се отпусна с едно пляс! и всичките му части се сгромолясаха на пода, в това число и черепът. Докато в мозъка му лумваше болка, той нямаше достатъчно сили, за да накара дробовете си да работят. Или щяха да го направят, или нямаше, не го беше грижа особено, какъвто и да беше крайният резултат.
Някъде дълбоко в ума му пробяга мисълта, че това не е нормално. Не е правилно.
Само че не за първи път имаше подобно равнодушно отношение към собствения си живот и смърт.
Над него се водеха разговори. Вишъс и Рейдж казваха нещо на останалите от класа, ала той беше прекалено зает с това да напълни отново тялото с кислород, за да чуе каквото и да било.
Когато най-сетне седна, установи, че в помещението бяха останали само учениците. Братята си бяха тръгнали. Лумна запалка и обля лицето на Пейтън с оранжева светлина, докато той палеше цигара.
— Един през нощта е. Трябва ни храна и пиене. Ама че щура работа беше това днес.
Мърморене. Ругатни. А после Крейг протегна ръка на Акс, за да му помогне да се изправи на крака.
— Идваш ли с нас? — попита го той.
— Аха — чу се да отвръща Акс. — Много ясно.
Беше уморен, беше гладен и беше беден… а когато излизаха заедно, Пейтън настояваше да плати всичко с кредитната си карта. Нещо, което напълно устройваше Акс, особено при положение че така не му се налагаше да признае пред никого, че когато не се хранеше в стаята за почивка в тренировъчния център, преживява с нудли.
— Хайде — каза Крейг до лакътя му. — Винаги има утре.
— Искам да се бия сега — измърмори Акс.
— Абсолютно. Това беше адски шибано.
Щрак, ти си мъртъв.
Ако продължаваха в този дух, братята нямаше да им позволят да се изправят срещу врага още месеци напред.
Излязоха навън, без да приказват много — очевидно същите думи отекваха в главите на всички. Поне студеният въздух им подейства добре. Снегът здравата се беше усилил и успяваше да достигне дори паважа на задните улички.
Докато се отправяха към Комърс стрийт, Акс отново и отново прехвърляше в главата си станалото, представяйки си как го посреща с вече извадени пистолети, по-добре подготвен за засадата, готов да се бие. Преди да се усети, любимото следтренировъчно заведение на Пейтън незнайно как се материализира пред него.