— Извинявай — прекъсна я Трой.
Елиз се намръщи.
— За какво? Аз съм твой асистент. Това ми е работата. Пък и така научавам още повече…
Не довърши, защото бе почти сигурна, че Трой не чува нищичко от това, което му говори. Нефокусирани, очите му бяха зареяни покрай рафтовете, които обграждаха нишата, където работеха.
Като вампир сред човеци, Елиз винаги бе мъничко неспокойна и сега начаса застана нащрек, оглеждайки се наоколо, в случай че Трой бе доловил нещо, което ѝ беше убягнало.
Библиотеката „Фостър Нюман“ беше място, където студентите идваха, за да учат, въпреки че бележките вече се водеха на лаптопи, а в класните стаи отдавна нямаше тебешир. Четириетажна, пълна с рафтове и осеяна с кътчета за сядане, библиотеката бе място, където Елиз открай време се чувстваше в безопасност, концентрирана единствено върху обучението и амбициите си.
Когато си беше у дома, в имението на баща си, тогава се чувстваше неспокойна. Преследвана. В опасност.
Макар и само в преносен смисъл.
Когато не видя нищо, разтърка очи — при мисълта, че ще се наложи да се прибере в онази голяма стара къща, главата ѝ запулсира.
Седем години от началото на обучението ѝ и ето че започваше да се доближава до целта си. С помощта на бакалавърската си степен по психология тя бе приета в докторантската програма по клинична психология без магистърска степен. Целта ѝ бе да открие частна практика като терапевт за расата си, специализирайки в посттравматични стресови разстройства.
След нападенията отпреди две години мнозина вампири страдаха от травматична загуба, а имаше толкова малко възможности за помощ на онези, които се нуждаеха от социални работници и терапия.
Разбира се, нападенията я бяха забавили — баща ѝ беше настоял да прекъсне обучението си и да се оттегли заедно с леля си, чичо си и първата си братовчедка в една безопасна къща далече от Колдуел. Веднага щом се бяха завърнали, тя отново се беше заловила с обучението си, макар че ги беше сполетяла друга трагедия и още повече беше усложнила нещата.
Мразеше да лъже баща си всяка нощ. Мразеше измислиците за това къде и с кого отива. Ала какъв друг избор имаше? Малкото прозорче на свобода, което ѝ бяха отворили, се бе затръшнало.
Особено след като първата ѝ братовчедка беше пребита до смърт преди четири седмици.
Все още ѝ беше трудно да повярва, че Алишън я няма. Баща ѝ, леля ѝ и чичо ѝ също бяха в състояние на шок, или поне така предполагаше. Никой не говореше за загубата, за тъгата, за гнева. Ала със сигурност реагираха на случилото се: баща ѝ беше толкова напрегнат и мрачен, че сякаш всеки миг щеше да експлодира. Леля ѝ се беше заключила в спалнята си от месец насам. А чичо ѝ се бе превърнал в призрак, който бродеше наоколо безшумно, без сянка.
Междувременно Елиз се измъкваше скришом от имението, за да ходи в университета. Но нима имаше друг избор? Работила бе в продължение на години, за да стигне дотук, и начинът, по който семейството ѝ се справяше със загубата на Алишън, беше красноречиво доказателство за това колко много се нуждаеше расата от добри, подготвени психолози.
Да заметеш всичко под килима, бе сигурна рецепта за междуличностна катастрофа.
— Просто съм уморен — каза Трой.
Изтръгвайки се от мислите си, Елиз го погледна. Първата ѝ мисъл бе, че крие нещо. Втората — че трябва да научи какво е то.
— Мога ли да помогна с нещо?
Трой поклати глава.
— Не, проблемът е само от моя страна.
Докато той се мъчеше да се усмихне, Елиз долови някаква миризма във въздуха. Нещо…
— Мисля, че е най-добре да си вървиш. — Трой се наведе, за да вземе туристическия сак, в който беше донесъл курсовите работи, и се залови да ги напъха обратно вътре. — Пътищата стават опасни заради снега.
— Трой, моля те, говори с мен.
Той се изправи, пъхайки широката си риза в светлобежовия си панталон.
— Всичко е наред. И предполагам, че ще те видя чак след Нова година.
Елиз се намръщи.
— Мислех, че искаш да ти помогна с учебния план за „Психология 401“, „Психология 221“ и семинара върху биполярните разстройства. Утре вечер съм свободна…
— Не мисля, че идеята е добра, Елиз.
Каква, мътните го взели, беше тази миризма?
О! Леле.
Елиз я разпозна и се изчерви. Особено когато той извърна очи от нейните. Беше възбуден. Заради нея. Бе сериозно, сексуално възбуден. И изобщо не беше във възторг от това.
— Трой.
Професорът ѝ вдигна ръка.