— Виж, нищо не си направила. Не си ти, честна дума.
Когато Трой не продължи, Елиз осъзна, че ѝ се иска просто да го изрече на глас. Не защото бе наистина привлечена от него, но ненавиждаше всичко премълчано. Беше ѝ дошло до гуша от това и от сдържаността, с която семейството ѝ посрещаше неизбежните трудности в живота.
Пък и не можеше да се каже, че той не ѝ харесва. Беше привлекателен по един безопасен начин. Умен, забавен и идол за студентките си. Елиз беше виждала немалко от човеците, на които той преподаваше, да го гледат така, сякаш е бог.
И, да, може би си беше мислила как ли би било с него. Докосването. Целуването. Останалите неща.
В момента пред нея нямаше никакви перспективи за мъж и това нямаше да се промени скоро. Особено като се имаше предвид фактът, че в очите на глимерата тя беше омърсена.
Не че някой знаеше за това, като се имаше предвид, че мъжът, с когото беше преспала, беше убит в нападенията.
— Пълнолетна съм — чу се да казва.
Очите на Трой се върнаха към нейните.
— Какво?
— Не съм млада. Прекалено млада, имам предвид. За онова, което ти се върти в ума.
Погледът на Трой пламна, сякаш това беше последното, което беше очаквал да излезе от устните ѝ. А после погледна към тях.
Да, помисли си Елиз. Този човек беше безопасен. Никога не би я наранил, нито би оказал натиск над нея — подобна агресия не му беше в природата, а дори и да беше, тя с лекота можеше да го надвие. Освен това тя никога нямаше да се обвърже, никога нямаше да има живот изцяло извън контрола на баща си, никога нямаше да преживее нещо повече от стерилните истории в учебниците си.
— Елиз. — Трой прокара длан през лицето си. — Господи…
— Какво? И, не, няма да се преструвам, че не знам за какво говорим.
— Има правила. За професори и студенти.
— Вече не ми преподаваш.
— Ти си ми асистентка.
— Сама вземам решения и никой друг.
Което действително беше вярно тук, в това късче живот, което имаше в човешкия свят. И проклета да бе, ако оставеше някакво правило от общество, което дори не беше нейното, да ѝ попречи да прави каквото иска. Имаше твърде много ограничения сред собствената си раса.
Трой се засмя дрезгаво.
— Не мога да повярвам, че водим този разговор. Искам да кажа, в главата си съм го водил с теб сигурно хиляда пъти. Просто никога не съм вярвал, че ще се случи наистина.
— Е, не ме е грижа какво мислят другите. — Което също беше вярно. Когато ставаше дума за човеците. — И не ме е страх.
— Аз не мога да кажа същото. Имам предвид, че никога преди не съм го правил. Знам, че е клише, това за преподавателя и ученика. Но никога не съм престъпвал тази граница. Мислех си, че съм по-силен от това. Само че ти си различна и ме караш да постъпвам различно.
Любопитна безпомощност се излъчваше от него, докато я гледаше, сякаш беше водил битка и я беше изгубил.
Ред беше на Елиз да спре поглед върху устните му.
В мига, в който го направи, мирисът му отново лумна и тя видя гърдите му да се повдигат…
— Професор Бек, здравейте!
Човешката жена, която се приближи до него, беше дребничка, със съблазнителни извивки и носеше парфюм. С грима и русата си коса изглеждаше като излязла от реклама, представяща университета като привлекателно и забавно място.
— Аз съм във вашия курс, или по-точно бях в него, както и съквартирантката ми. Тя също е тук. Хей! Амбър! Виж кой е тук! Както и да е, наложи ми се да се върна у дома, защото родителите ми се развеждаха, и вие ми позволихте да си отложа изпита. Е, аз…
От момичето продължиха да се леят най-различни съществителни и глаголи, а после Амбър, съквартирантката, доприпка като кученце. Междувременно Трой изглеждаше объркан, сякаш интимността, която бе лумнала, преди да ги прекъснат, го бе отвела на място, от което трябваше да се върне.
Елиз взе палтото и раницата си, бутна стола към масата и вдигна ръка за довиждане. Докато Трой ѝ кимаше, в очите му имаше отчаяние, сякаш подарък, за който се бе надявал от дълго време, се изплъзваше от ръцете му и падаше в пропаст.
Елиз направи знак „обади ми се“ и се отправи към регистратурата. Възрастният служител от вечерната смяна се беше навел над компютъра, сякаш тъкмо излизаше от системата; синьото му яке и плетената шапка вече го чакаха върху плота до термоса, който, предположи Елиз, беше празен.
— Лека нощ — каза тя на път към стъклената врата.
Мъжът изсумтя. Това беше всичко, което можеше да очакваш от него.
Навън вятърът беше студен и силен като плесница и Елиз преметна раницата през рамо, за да закопчае палтото си. Алеята беше осветена от улични лампи и деликатни снежинки прехвърчаха в светлината им, сякаш искаха да танцуват една с друга, но бяха твърде срамежливи.