— Ще се упражнявам. Ще шофирам по-добре.
— Точно така. Дори ако хората край теб шофират опасно, ти ще си нащрек и съсредоточена, и подготвена да се справиш с всичко. — Рейдж сложи длан върху кинжалите си, върху сърцето си. — Бия се от цял век, Бити. И всичко, което вземам със себе си на бойното поле — оръжията, екипировката, братята, — всичко това цели да ме опази в безопасност. Дали има пълна гаранция? Не. Но е възможно най-добрата, кълна ти се в това.
Бити свали ръце от тялото си и погледна надолу. Розово-зелената гривна около китката ѝ беше направена от шлифовани мъниста, които искряха като истински скъпоценни камъни. Тя я завъртя и си пое дълбоко дъх.
— Теб… бива ли те? Имам предвид в битките.
Господи, щеше му се да беше счетоводител. Ама наистина. Защото, ако беше някакъв костюмиран сметкаджия, нямаше да е принуден да каже на едно невинно създание, че е страшно добър в това да убива.
— Е, бива ли те?
— Много ме бива в това да опазвам себе си и братята в безопасност. Толкова, че поискаха от мен да уча и по-младите как да го правят.
Бити кимна отново.
— Точно това казаха. На Последното хранене онзи ден. Чух да говорят за това как ти и останалите братя обучавате другите.
— Именно там отивам сега. Докато ти си тук с Бела и Нала, аз ще се срещна с един клас ученици в Колдуел, за да им покажа как да се бранят.
Бити наклони глава на една страна и кестенявата ѝ коса се разпиля над рамото. Рейдж я остави да го гледа. Ако заради това закъснееше за работа, много важно.
— Трябва да си много добър, за да бъдеш учител.
— Така е. Кълна ти се, Бити. Страшно съм добър и не поемам никакви рискове, освен онези, които са абсолютно задължителни, за да си свърша работата.
— А и звярът ще те пази, нали?
Рейдж кимна.
— И още как. Нали го видя. Знаеш какъв е.
Бити се усмихна, тревогата беше заменена от слънце.
— Той ме харесва.
— Той те обича. Но не обича онези, които са агресивни с мен.
— От това се чувствам по-добре.
— Хубаво. — Рейдж вдигна длани и тя плесна своите в тях. — Никога няма да бъдеш сама, Бити. Кълна ти се.
В този миг, докато се опитваше да пропъди всяка нейна тревога — както и собствените си — замалко да ѝ каже едничкото, което Бити не знаеше за своите осиновители. Да, новият ѝ старец може и да имаше дракон под кожата си, ала новата ѝ майка имаше още по-готина тайна.
Мери притежаваше особен вид безсмъртие. Благодарение на Скрайб Върджин — и това си оставаше в сила, въпреки че майката на Ви вече не ръководеше нещата — Мери не остаряваше и можеше да избере кога да премине в Небитието. Това беше безценен дар, предпазващ семейството му по начин, по който семействата на другите не бяха защитени.
И все пак си замълча. Макар да знаеше, че това навярно щеше да помогне на Бити в момента, чувстваше, че Мери бе тази, която трябва да го сподели, не той.
— Никога няма да бъдеш сама, Бити — повтори. — Кълна ти се.
Мери се настани зад бюрото си в „Убежището“, остави чантата си на земята и свали якето си. Протегна ръка, вдигна ръкава на полото си и се усмихна при вида на розово-зелената гривна, която блещукаше на китката ѝ.
Преди няколко нощи двете с Бити си бяха направили еднакви гривни — седнали на кухненската маса на Фриц в имението, разпилели комплекта за бижута — изобилие от прозрачни пластмасови кутии, пълни със същинска дъга от искрящи мъниста. Бяха си приказвали за всичко и за нищо, поздравявайки всички, които минеха оттам, и си бяха поделили пакет „Комбос“ и кутия „Маунтин Дю“. Освен това бяха направили гердан за Рейдж, гривна с друг цвят за Ласитър и един наниз, с който Нала да си играе. Дори Бу беше дошъл и се беше свил върху масата, за да ги наблюдава със зелените си котешки очи.
В едно имение, пълно с безценни неща? Това време, прекарано заедно, бе най-безценното от всички, незаменимо.
Мери погледна към бюрото и взе една снимка на Бити отпреди две седмици, когато момиченцето си беше правило селфита с телефона на Рейдж. Бити беше направила щура физиономия, а тъмната ѝ коса бе тупирана така, че приличаше на излязла от някоя метал банда от осемдесетте.
И действително — Ласитър беше в левия ъгъл и правеше най-добрата си имитация на Ники Сикс.
Неочаквани сълзи изпълниха очите на Мери. Никога не бе очаквала да се превърне в жена, която има снимки на дъщеря си на бюрото в работата си. Не, тази благословена непозната, тази късметлийка, която имаше съпруг и семейство, ваканции, които да очаква, и изработени у дома украшения за китката си — това открай време беше някоя друга, чиято реалност бе нещо, което виждаш по телевизията или в реклама за мебелни магазини, или чуваш откъм съседната маса в ресторанта.