Сейчан като че ли долови подозрението му. Погледът й се впи в него. Явно знаеше повече, но не можеше да говори свободно пред другите. Ставаше нещо голямо. Мисълта накара сърцето му да се разтупти по-силно.
— Времето е от голямо значение — добави тя. — Ако ще идваш, самолетът вече се зарежда и Ковалски ще дойде да ни вземе. По пътя можем да прескочим до апартамента ти. Ще бъдем инструктирани по време на полета.
Грей погледна към стола до студената камина. Баща му подслушваше разговора и погледът му не се откъсваше от лицето на сина му.
— Върви — каза му той. — Върши си работата. Имам достатъчно помощ тук.
Грей се успокои от намусеното разрешение и се замоли в него да има поне мъничко прошка от страна на баща му. Но следващите му думи, изречени с груба горчилка, пропъдиха тези надежди.
— Пък и колкото по-малко те виждам точно сега… толкова по-добре.
Грей се олюля назад. Сейчан хвана рамото му, сякаш се готвеше да го задържи. Не друго, а топлината на допира й, нейната подкрепа му дадоха сили — също като целувката преди седмици.
Мери се беше върнала в дневната и бършеше ръцете си в кърпа. Тя също бе чула резките думи и погледна съчувствено Грей.
— Ще се погрижа за нещата тук. Ти си гледай твоята работа.
Грей мълчаливо й благодари и остави Сейчан да го поведе към вратата. Искаше му се да се сбогува с баща си. Желанието гореше болезнено в гърдите му, но нямаше думи, с които да го изрази.
Преди да се осъзнае, се озова на верандата. Спря на горното стъпало и пое дъх — дълбоко и треперливо.
— Добре ли си? — попита го Сейчан.
Той прокара пръсти през косата си.
— Ще се наложи да съм.
Тя обаче продължаваше да го гледа изпитателно, сякаш търсеше по-искрен отговор.
Преди да успее да го намери, свиренето на гуми по асфалт обяви пристигането на транспорта им. Двамата се обърнаха към черния джип, набил рязко спирачки пред къщата. Прозорецът се спусна и от купето блъвна облак дим. Последва го бръснатата глава на горила, дъвчеща угарка от пура.
— Идвате или какво? — дрезгаво им извика Ковалски.
Колкото и да го вбесяваше, Грей никога не бе изпитвал такава радост при вида на якия си сътрудник. Тръгна надолу по стъпалата, но Кени се втурна след него и му препречи пътя.
— Не можеш да заминеш сега. Аз какво да правя?
Грей посочи назад към къщата.
— Твой ред е. Какво си мислиш, че правех аз през цялото това време?
Мина покрай онемелия за миг Кени и тръгна към джипа и мотоциклета на Сейчан.
Тя вървеше до него и си сложи каската.
— Кой друг е в екипа? — попита той.
— Наредено ни е да вземем още двама. Местни хора, които вече са в района и имат уникални умения, с които могат да помогнат в мисията.
— Кои са те?
Сейчан отвърна с подобие на усмивка, докато спускаше предпазното стъкло. Мрачно развеселените й думи прозвучаха приглушено отвътре.
— Надявам се, че са ти били инжекциите против бяс?
2.
1 юли, 18,32 ч.
Република Танзания
Тихото ръмжене го предупреди.
Вече напрегнат до краен предел, Тъкър Уейн се залепи за тухлената стена на тясната улица и се плъзна в плътната сянка на близкия вход. Преди час бе забелязал, че някой го следи и го наблюдава от разстояние. Беше успял бързо да се отърве от опашката в лабиринта от алеи и претъпкани улици на тази занемарена част на Занзибар.
Кой го беше открил?
Опря гръб в резбованата дървена врата. Смяташе да остане изгубен и неоткриваем. През последните три години се беше скитал по света, а до трийсетия му рожден ден оставаше една. Преди две седмици бе стигнал архипелага Занзибар, верига изпечени от слънцето острови покрай източното крайбрежие на Африка. Самото му име — Занзибар — сякаш говореше за друго време, за страна на мистерии и митове. Място, на което можеш да изчезнеш, да останеш незабелязан, където не се задават много въпроси.
Местните хора знаеха, че любопитството е нездравословно.
Въпреки това често се заглеждаха в него. Не защото беше бял. Древното пристанище Занзибар си оставаше кръстопът за хора от всеки цвят и раса. А и след цяла година пътуване из Африка кожата му бе почерняла като на местните търговци, предлагащи стоките си на пазарите за подправки в стария Каменен град. И определено правеше впечатление с високата си мускулеста фигура — имаше телосложението повече на защитник, отколкото на нападател — макар че не точно външният му вид, колкото твърдият му поглед караха любопитните бързо да се извръщат.