Мачетето проблесна на слънцето.
Оглушително изтрещя изстрел.
Мъжът политна назад, половината му череп се пръсна на парчета. Острието отлетя настрани. Тъкър зяпна пистолета си. Изстрелът и е беше дошъл от неговото оръжие.
На улицата се бяха появили три нови фигури. Двама мъже и една жена. Макар облечени нормално, всичко говореше, че са военни. Водачът в центъра държеше димящ „Зиг Зауер“.
— Погрижете се за него — посочи той кървящия младеж на земята. В гласа му се долавяше лек тексаски акцент. — Закарайте го в местната болница. Ще се видим на мястото на срещата.
Въпреки загрижеността към ранения, водачът нито за миг не откъсна поглед от Тъкър. Определено беше военен — личеше му по резките контури на лицето, късо подстриганата черна коса, която бе започнала да оредява, както и по гранитната твърдост на сивите му като буреносен облак очи.
Или по-скоро бивш военен.
Лошо.
Водачът тръгна към него, без да обръща внимание на предупредителното изръмжаване на Каин. Протегна ръка на Тъкър, за да му помогне да се изправи.
— Труден сте за откриване, капитан Уейн.
Тъкър се опита да скрие изненадата си и пренебрегна протегнатата ръка. Изправи се сам.
— Вие ме следяхте. По-рано сутринта.
— А вие ни се изплъзнахте. — В очите на мъжа проблесна весело пламъче. — Което е доста трудна работа. Това само по себе си е доказателство, че сте човекът, който ни трябва.
— Не проявявам интерес.
Обърна се, но мъжът застана пред него и му препречи пътя. Насочи пръст към гърдите му, с което само успя да го раздразни още повече.
— Изслушайте ме за минута, после можете да си вървите — каза мъжът.
Тъкър изгледа пръста. Единствената причина да не го сграбчи и счупи бе, че този човек беше спасил преди малко живота на Каин. Беше му длъжник — и може би му дължеше и минута от времето си.
— Кой сте вие? — попита той.
Наглият пръст се смени с открита длан, протегна за ръкостискане.
— Командир Грей Пиърс. Работя за организация на име Сигма.
Тъкър се намръщи.
— Никога не съм чувал за нея. Какви сте в такъв случай? Контрактори на военните? Наемници? — Последната дума беше произнесена с неприкрито презрение.
Тъмното пламъче в очите на мъжа се разгоря и той свали ръката си.
— Не. Работим под шапката на АИП.
Тъкър се намръщи озадачено, но любопитството го накара да продължи да слуша. АИП беше Агенцията за изследователски проекти на Министерството на отбраната. Какво ставаше тук, по дяволите?
— Предлагам да обсъдим нещата на някое по-спокойно място — каза командирът.
Междувременно партньорите му бяха вдигнали ранения младеж и го водеха по улицата, като го подкрепяха от двете страни. От прозорци и открехнати врати започваха да надничат лица. Други фигури се появиха по ъглите. Занзибар се правеше на сляп за повечето престъпления, но престрелката и кръвопролитието не можеше да се игнорират дълго. Веднага щом се махнеха, телата щяха да бъдат ограбени, а на раните, колкото и ужасни да бяха, щеше да се гледа с безразличие.
— Знам едно място — каза Тъкър и поведе.
Грей отпи глътка горещ чай с кардамон. Седеше с Тъкър Уейн на един плосък покрив, от който се откриваше изглед към Индийския океан. Триъгълните платна на стари дървени доу1 се смесваха с товарни кораби и туристически яхти. Засега мъничкият ресторант на хотела бе изцяло на тяхно разположение.
До сградата имаше малък оживен пазар, от който се носеше аромат на индийско орехче, канела, ванилия, карамфил и други екзотични подправки, които навремето бяха привлекли султани към този остров и бяха подхранвали активна търговия с роби. Островът неведнъж беше сменял господарите си, което си личеше ясно по уникалната му смес от арабски, близкоизточни, индийски и африкански традиции. На всеки ъгъл градът сменяше облика си и си оставаше неподатлив за каквато и да било категоризация.
Същото можеше да се каже и за непознатия, който седеше от другата страна на тясната масичка. Грей остави чашата си в пукнатата чинийка. Тлъста муха, привлечена от сладкия чай, кацна тежко на масата и запълзя към чашата.
Грей замахна, но преди дланта му да стигне до масата, пръстите уловиха китката му и го спряха.
— Недейте — каза Тъкър и леко пропъди мухата, след което продължи да съзерцава морето.