— Това име — Кръвната линия — е личният демон на фамилията ни. Измислен за плашене на децата. Истории за фамилия във фамилията. Не бива да се споменава за нея пред чужди. Като малък съм чувал какви ли не приказки, повечето разказвани вечер, под завивките. За хора, които започвали да говорят и изведнъж изчезвали.
„Не се и съмнявам, че са изчезнали — помисли си Пейнтър. — Или убити, или привлечени на другата страна“.
— Подхлъзнали са ви, директоре. Пробутали са ви куп лъжи и сте се хванали.
Пейнтър усети, че устремът на президента намалява. Време беше. Кимна на Джейсън.
— Покажи материала, който ти поръчах — каза той и се обърна отново към Гант. — Аманда описа символ, нарисуван върху палатката в Сомалия. Открихме същия знак и у дома. В клиниката по фертилитет, където е било извършено оплождането й.
Джейсън се дръпна назад. На монитора се появи видеозаписът на Кат. Тя тичаше към две големи стоманени врати.
— Задръж образа — нареди Пейнтър, като се мъчеше да потисне тревогата си за Кат и Лиза.
Видеото спря. Камерата гледаше директно към вратата. Релефното изображение се виждаше ясно — ален кръст с вплетен в него генетичен код. Аманда го беше разпознала и бе казала, че символът е свързан с Кръвната линия.
Съдейки по трепването на Гант, той също знаеше. Наведе се напред към монитора.
— Невъзможно — прошепна той.
Пейнтър направи знак на Джейсън да пусне отново записа.
— Ето какво се крие зад този символ.
Самият Пейнтър не гледаше записа. Нямаше нужда да го вижда отново. Вместо това наблюдаваше профила на президента. Лицето му видимо пребледня. Устните му се разтвориха и той тихо изпъшка от ужас.
След като реши, че е видял достатъчно, Пейнтър прокара пръст през гърлото си.
Джейсън спря записа. Президентът беше като зашеметен.
Трябваше му доста време да откъсне поглед от екрана и да обърне измъчените си очи към Пейнтър. По изцъкления му поглед ясно личеше, че си е представил собствената си дъщеря на подобно място.
Все пак трябваше да му се отдаде дължимото — президентът кимна, приемайки истината. Когато се изправи, гласът му бе твърд и с отмъстителна нотка.
— Ако сте прави, ако членове на моята фамилия наистина са извършвали подобни жестокости върху дъщеря ми, искам да си получат заслуженото. — Гневът му се съсредоточи върху един-единствен въпрос. — Откъде започваме?
Преди Пейнтър да успее да отговори, някой друг явно бе чул надигащия се гняв на Гант и отвърна:
— Татко…?
Всички се обърнаха към болничното легло в съседната стая. Очите на пациентката бяха отворени. Замъгленият й поглед обхождаше стаята.
— Аманда…! — Гант се втурна към леглото й, отново коленичи и хвана ръката й. — Момичето ми, тук съм.
Аманда намери лицето на баща си. Но вместо облекчение в очите й имаше слабо отражение на собствената му ярост. Пръстите й се стегнаха около ръката на баща й. Мъчеше се да събере сили въпреки упойката.
— Ще се оправиш — утешително й каза той.
Аманда не се нуждаеше от подобни уверения — а само от резултати.
— Татко, взеха Уилям. Взеха момченцето ми. Ти… — Пръстите й така се вкопчиха в него, че кокалчетата й побеляха. — Ти ще го върнеш.
Това искане изчерпи всичките й сили. Впери поглед в лицето на баща си в очакване на обещанието му. Беше предала заръката си и очите й се обърнаха навътре. Пръстите й се отпуснаха.
Неврохирургът пристъпи напред.
— Тя се нуждае от почивка.
Гант не го чу и се обърна към Пейнтър, все още коленичил. Лицето му бе отчаяно, но в очите му се четеше решимост.
— Какво трябва да направя, за да върна внука си?
Пейнтър си представи видеозаписа, заснет с камерата на Каин на борда на катера. Беше го гледал няколко пъти от началото на деня — преследването, залавянето и дрогирането на Грей Пиърс. И всеки път изпитваше благодарност за находчивостта и саможертвата му, които бяха осигурили тайния запис. Именно той им предлагаше мъничък шанс да обърнат вълната срещу врага.
И Пейнтър възнамеряваше да се възползва от него.
— Какво искате да направя? — настояваше Гант.
Пейнтър го погледна в очите и каза истината без заобикалки.
— Трябва да умрете, господин президент.
4 юли, 11,34 ч.
Вашингтон, окръг Колумбия