Грей влетя обратно в света, яхнал светкавица.
Електрошокът прогори черепа му, сякаш някой бе залепил дясната половина на главата му върху нажежен котлон. Той изпъшка и се помъчи да се изтъркаля настрани от болката, но не можа да се отърве от нея. Облекчението дойде едва когато изгарянето отшумя само.
След това нещо ухапа опакото на дланта му. Топлината плъзна по ръката му, достигна гърдите и запали сърцето му. То заби като полудяло. Пулсът затуптя в ушите му. Няколко секунди едва успяваше да си поеме дъх, но накрая ефектът отмина.
Шокът го остави изтръпнал и превъзбуден. Светът внезапно застана на фокус, все още червеникав по края. Лежеше по гръб, усещаше пулса си в гърлото. Когато дойде на себе си, Грей се пресегна да докосне бетонния таван. Беше толкова близко, че пръстите му опряха в грубата му повърхност.
Забеляза, че към китката му е закрепено нещо — спринцовка, свързана с механично бутало. Изтръгна я и се претърколи настрани, като притискаше пробитата вена.
Явно му бяха дали някакъв контрагент за упойката, който го бе привел за секунди в съзнание.
„Къде съм?“
Бетонните стени го заобикаляха от всички страни, образувайки кутия, широка метър и половина и висока един метър. Осветлението бе силно, болезнено ярко и идваше от захранвана с акумулатор лампа в ъгъла. На пода при краката му лежеше дълга метална кутия, а в едната стена имаше тясна цепнатина, затворена с метален капак. Дори да беше отворена, цепнатината бе твърде тясна, за да мине през нея. Единственият изход като че ли беше люкът в пода, запечатан от другата страна.
„Какво става?“
Отговорът прозвуча в главата му, дълбоко в лявото му ухо.
— Добро утро, командир Пиърс — поздрави го механичен глас. Звучеше като онези бездушни компютризирани телефонни услуги, макар Грей да подозираше, че чува истински глас, минал през цифрова обработка.
— Грубото събуждане беше необходимо. — В заявлението нямаше извинителен тон, а просто излагане на факта. — Шокът и инжекцията метилфенидат би трябвало да ви събудят и подготвят за задачата, която ви предстои. Разполагате с десет минути, след което трябва да действате.
— Какво трябва да направя? — попита Грей голите стени на бетонната си крипта. Предполагаше какъв ще е отговорът. Погледна металната кутия. Приличаше му на кутия за пушка.
Гласът продължи да говори — или го игнорираше, или сигналът беше еднопосочен.
— Радиото в ухото ви е вградено и е свързано с взривна капсула. Ще откриете, че същото това ухо е пълно с пластичен експлозив.
Смутен, Грей опипа с пръст и откри някакво твърдо топче в ушния си канал. Представи си какво може да се случи, ако експлодира, и побърза да пропъди мисълта.
— Устройството може да се използва и за наказание, както установихте при събуждането си — продължи гласът. — Освен това е свързано с предавател, който се намира у охраната навън. Ако се отдалечите на повече от десет метра от този предавател, разполагате с десет секунди да се върнете в обхвата. В противен случай устройството ще експлодира автоматично.
„Сложили са ми електрически нашийник“.
Изпълниха го лоши предчувствия въпреки действието на дрогата.
— Колкото до задачата ви — каза гласът, — точно в дванайсет часа ще убиете президента Джеймс Т. Гант. В кутията ще откриете снайперистка карабина и два патрона. Ако случайно не улучите първия път, няма да ви бъде даден трети шанс. Пригответе се.
Лампата в бункера угасна. Чу се тихо бръмчене и капакът на прозореца се вдигна. През цепнатината нахлу слънчева светлина, но тя го не заслепи. Грей осъзна, че целта на лампата е била да не позволява очите му да свикват с тъмното.
Огледа се за камера, като в същото време се претърколи и запълзя към кутията. Отвори я. Вътре имаше снайперистка карабина М40АЗ, използвана от морските пехотинци, както и двунога. Вдигна оръжието и го прецени на тегло и баланс. Познаваше тази карабина. Имаше ефективен обхват хиляда метра.
Но какво попадаше в този обхват?
Грей отиде до процепа. Погледна навън и ясно различи върха на монумента Вашингтон, стърчащ над могъщите дъбове.
„Във Вашингтон съм“.
Ориентира се. Между дърветата слънчевата светлина се отразяваше от вода. Това трябваше да е Потомак. Погледна настрани и вдясно зърна зелени поляни, кучешки дрян и редици малки бели надгробни камъни. И това място му беше добре познато — много негови приятели бяха погребани там. „Гробището Арлингтън“. Намираше се северно от парка, вероятно недалеч от мемориала на морските пехотинци.