По-наблизо, покрай къса улица, която свършваше в дъбовия парк, имаше хора, които се разхождаха около многобройни навеси и сергии. Повечето носеха различни военни униформи, от сини парадни до камуфлажно каки.
Грей вдигна карабината и надникна през оптичния мерник, като нагласи фокуса към множеството. Видя барбекюта, лудуващи деца, военен оркестър, който свиреше на покрита сцена. Чу далечното биене на барабан и по-острите ноти на духови инструменти.
В центъра на поляната за пикник беше издигната висока платформа, украсена с арка от червени, бели и сини балони.
Даде максимално увеличение и се съсредоточи върху събралата се до подиума група. Приличаха на важни военни клечки от всички родове войски.
Сред тях забеляза и целта си.
Обърнат с гръб към Грей, президентът Джеймс Т. Гант целуна жена си, която беше облечена в тъмносин панталон, горнище на розови и бели ивици и със сребристи обувки с нисък ток. Имаше празничен вид за това барбекю по случай Четвърти юли. Грей знаеше, че по-късно първата двойка ще бъде домакин на парти с фойерверки на Южната поляна на Белия дом.
Но по лицето на първата дама вече си личеше, че денят е бил напрегнат за нея.
Макар да беше отдалечена на седемстотин метра, Грей забеляза през оптичния мерник мъката, събрана в бръчките около очите й, които личаха въпреки дебелия грим. Пръстите й стискаха ръката на съпруга й, сякаш се опитваше да го задържи да не се качва на подиума. Президентът обаче трябваше да се покаже силен и твърд пред света.
Двамата мислеха, че дъщеря им е мъртва — и нищо чудно да беше така. Последният спомен на Грей за Аманда бе как се носи в тъмната вода, поддържана от двамата му другари. Администрацията едва ли беше обявила за отвличането и смъртта й и най-вероятно очакваше потвърждение от изследването на овъглените останки. Може би главният съставител на речи в Белия дом вече се чудеше с какви думи да съобщи трагичната вест.
Междувременно родителите трябваше да се преструват, че положението е нормално.
Президентът Гант се качи на подиума, вдигна ръка и помаха.
Отвърнаха му далечни радостни възгласи.
Грей се извърна, приклекна в снайперисткото си гнездо и сложи карабината в скута си. Извади пълнителя и погледна патроните — бяха от по-новите М118LR с повишена точност.
Два на брой.
Дано наистина да бяха точни.
Спомни си предупреждението: Няма да ви бъде даден трети шанс.
Но защо похитителите му вярваха, че ще се съгласи да убие президента? Сейчан беше в ръцете им, но това не беше достатъчно, колкото и неприятно да му бе да го признае. Знаеше, че те най-вероятно ще се отнесат ужасно жестоко с нея, за да се опитат да си осигурят съдействието му — или да го накажат при неуспех.
Този страх легна като студен камък в стомаха му.
Знаеше, че не може да пожертва лидера на свободния свят, дори това да означаваше, че по този начин ще я спаси. Отчаян, Грей стисна приклада на карабината и студената смъртоносна цев.
„Съжалявам, Сейчан, не мога да го направя“.
— Четири минути — най-сетне обяви гласът. Говорещият сякаш беше прочел мисълта му и му предложи повод за действие. — За да осигурим съдействието ви, скрихме в парка петнайсет пластмасови касети с газ зария, които се задействат дистанционно. Касетите са разположени така, че да убият всички присъстващи, включително и президента. Те ще бъдат задействани двайсет секунди след дванайсет часа. Освен ако президентът не бъде убит преди това.
Грей си представи как невропаралитичният газ плъзва през поляната, толкова смъртоносен, че и най-краткият контакт с кожата предизвиква мъчителна смърт.
— Една смърт вместо смъртта на стотици невинни мъже, жени и деца. Изборът е ваш, командир Пиърс. И в единия, и в другия случай ще постигнем целта са. Но за нас ще бъде по-добре, ако дръпнете спусъка. Смъртта само на един при атентат ще бъде далеч по-горчива и въздействаща от една смърт сред много други.
Хладнокръвната пресметливост на тези думи смрази Грей.
— Освен това, след като бъде открита карабината с вашата ДНК по нея, убийството ще бъде обявено за действие на недоволен таен агент, отмъщаващ за закриването на групата му от администрацията.